Кралица на сенките
- Автор: Маас Сара Дж., Маас Сара Джанет
- Серия: Стъкленият трон #4
- Год: 2016
- Язык: болгарский
- Год: Егмонт
- ISBN: 978-954-27-1765-2
- Переводчик: Цветелина Тенекеджиева
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Кралица на сенките». Краткое содержание книги:
Свещени богове!
Уивърните бяха огромни. Огромни, страховити и... и по гърбовете им наистина имаше седла.
– Виждаш ли отровните шипове по опашките им? – прошепна в ухото ù Роуан. – С този размах на крилете сигурно могат да прелетят стотици километри дневно.
Вероятно го знаеше от личен опит.
На поляната бяха накацали само тринадесет уивърна. Най-дребният от тях лежеше по корем, заровил муцуна в туфа диви цветя. По опашката му лъщяха железни шипове вместо костни, дълги белези покриваха тялото му като тигрови шарки, а крилата му... Елин позна материала, с който бяха подсилени. Паешка коприна. Такова количество сигурно струваше цяло състояние.
Другите уивърни бяха обикновени и всичките способни да разкъсат човек на две без всякакво усилие.
Само едно от тези същества можеше да ги избие и петимата. А какво оставаше за трихилядна армия от тях. В съзнанието ù се загнезди паника.
Аз съм Елин Ашривер Галантиус...
– Онази там... обзалагам се, че тя е Водачката на Крилото – посочи Роуан към жените, струпани в края на поляната.
Не жени. Вещици.
Всичките бяха млади и красиви, с коси и кожи във всевъзможни цветове. Но Елин забеляза въпросната вещица дори от разстояние. Косата ù беше като жива лунна светлина, очите ù – като излъскано злато.
По-красиво същество Елин не беше виждала през живота си. И по-ужасяващо.
Движеше се с арогантна грация, каквато само безсмъртен можеше да постигне, червената ù пелерина се вееше зад нея, коженият ù костюм за езда прилепваше плътно по гъвкавото ù тяло. Живо оръжие – така можеше да я опише. Водачката на Крилото обхождаше лагера, оглеждаше уивърните и раздаваше заповеди, недоловими за човешките уши на Елин. Останалите дванадесет вещици следяха всяко нейно движение, сякаш беше оста, около която се въртяха световете им, а две от тях я следваха неотлъчно. Помощничките ù.
Елин се бореше да запази равновесие върху широкия клон. Каквато и армия да събереше Терасен, щеше да бъде погубена с един замах. Заедно с приятелите ù.
Направо можеха да се сбогуват с живота.
Роуан сложи ръка върху китката ù, сякаш дочул рефрена, пулсиращ в главата ù.
– Ти надви една от матроните им. – Думите му бяха като шумолене на листа в ухото ù. – Ще се пребориш и с по-нисшите.
Леко се съмняваше, наблюдавайки движенията на тринадесетте вещици. Те представляваха сплотен, безпощаден екип. Ако съдеше по стръвнишкия им вид, едва ли някога вземаха пленници. Или само в случаите, когато изпитваха глад. Дали щяха да качат Лизандра на някой от крилатите зверове, след като пристигнеше затворническият фургон? Ако това планираха...
– Лизандра не бива да припарва и на десет метра от уивърните.
Хвърлеха ли я върху гърба на някой от тях, вече щеше да е твърде късно за нея.
– Разбрано – отвърна Роуан. – От север наближават коне. И още уивърни от запад. Да вървим.
Матроната идваше. Конете вероятно водеха краля и затворническия фургон. И Дориан.
Когато слязоха на земята и се запромъкваха през гората към поляната, Едион вече изглеждаше готов за порене на вещерски гърла. Несрин се шмугна в храсталака с нагласена в лъка ù стрела и решително изражение – поне един от тях изглеждаше готов за предстоящото.
Елин тръгна зад Каол.
– Каквото и да видиш или чуеш, не помръдвай. Трябва да преценим в какво състояние е Дориан, преди да направим каквото и да било. Само един от валгските принцове е достатъчен да ни прати в гроба.
– Знам – увери я той, без да я погледне в очите. – Имай ми доверие. – Разчитам на теб да измъкнеш Лизандра оттук. Ти познаваш тази гора по-добре от всички нас. Заведи я на безопасно място.
Каол кимна.
– Давам ти дума.
Елин не се съмняваше в предаността му. Не и след миналата зима.
Протегна ръка към него, поколеба се, но после я сложи върху рамото му.
– Няма да докосвам Дориан – обеща му. – Кълна се.
Бронзовите му очите просветнаха.
– Благодаря ти.
Продължиха напред.
Едион и Роуан ги върнаха до мястото, което бяха разузнали по-рано – струпване на обрасли с храсти скални късове, предлагащи укритие и удобен изглед към поляната.
Бавно, като разкошни привидения от някое подземно кралство, вещиците излязоха на сцената.