Кралица на сенките
- Автор: Маас Сара Дж., Маас Сара Джанет
- Серия: Стъкленият трон #4
- Год: 2016
- Язык: болгарский
- Год: Егмонт
- ISBN: 978-954-27-1765-2
- Переводчик: Цветелина Тенекеджиева
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Кралица на сенките». Краткое содержание книги:
Тъмнокосият младеж, яздил до него, слезе от коня си с елегантен скок, без да сваля арогантната усмивчица от лицето си. Тя се престори, че не го вижда.
– Служиш достойно на народа си, Водачке на Крилото – обяви с гранитен глас кралят.
Манон просто продължи да се взира в него, знаеше, че баба ù следи всяко нейно движение.
– Нищо ли няма да кажеш? – попита кралят, вирнал гъстите си вежди, едната от които беше прорязана от белег.
– Наредено ми е да си мълча – обясни Манон. Очите на баба ù просветнаха. – Освен ако не държите да падна на колене и да пълзя по корем пред вас.
О, несъмнено щеше да си плати за този коментар. Баба ù се обърна към краля.
– Безочлива е, но няма да намерите по-свиреп воин.
По лицето на краля се разтегна усмивка, която обаче не бе искрена.
– Не мисля, че някога си пълзяла по корем пред когото и да било, Водачке на Крилото.
Манон му се поусмихна в отговор, разкривайки железните си зъби. Нека младият му спътник тръпне от страх.
– Ние, вещиците, не сме родени да пълзим пред човеци.
Кралят се засмя мрачно и отново обърна поглед към баба ù, чиито смъртоносни пръсти се бяха свили, сякаш си ги представяше около нейното гърло.
– Добре си подбрала Водачката на Крилото, матроно – похвали я той и махна към фургона, боядисан в цветовете на Железни зъби. – Да видим какво ми носиш. Дано и то се окаже също толкова впечатляващо. И да си е струвало чакането.
Баба ù се ухили, разкривайки железни зъби с петънца ръжда по тях, а гръбнакът на Манон сякаш се смръзна.
– Заповядайте.
Манон изопна рамене, вирна глава и се нареди зад тях в дъното на стълбицата към фургона, но кралят – внушителен с размерите си от толкова близо – се изпречи на пътя ù със сбърчени вежди.
– Синът ми ще прави компания на Водачката.
И това беше, оставиха я навън, а кралят и баба ù потънаха във фургона. Явно не искаха да вижда мистериозното оръжие. Не и толкова рано, нищо че беше Водачка на Крилото. Манон вдиша дълбоко и потисна гнева си.
Половината от Тринадесетте обградиха фургона, за да бранят баба ù, а останалите се разпръснаха да наблюдават кралската свита. Осъзнали нисшия си ранг спрямо Тринадесетте, вещиците от придружаващото сестринство се оттеглиха в гората. Стражите в черни униформи ги следяха неотлъчно, въоръжени с копия, лъкове и страховити мечове.
Принцът стоеше облегнат на един древен дъб. Като усети, че го наблюдава, ù изпрати ленива усмивка.
Търпението ù се изчерпа. Не я интересуваше, че е син на краля. Манон тръгна през поляната. Сорел я последва – нащрек, но спазвайки почтително разстояние.
Манон спря на около метър от принца и като се увери, че няма никого наоколо, пророни гърлено:
– Здравей, млади принце.
Светът се въртеше шеметно под краката на Каол и той грабна шепа пръст, за да си припомни къде се намира и че всичко това се случва наистина, а не в някакъв кошмар.
Дориан.
Приятелят му. Невредим, но – но не Дориан.
Съществото, което се подсмихна на красивата белокоса вещица, нямаше нищо общо с неговия Дориан.
Лицето му си беше същото, но душата, надничаща иззад сапфирените му очи, идваше от друг свят.
Каол стисна силно пръстта в юмрука си.
Беше избягал. Беше избягал от Дориан и ето го резултата.
Не надеждата го беше подтикнала към бягство, а глупостта.
Елин имаше право. Щеше да е проява на милосърдие да го убият.
Кралят и Майка Черноклюна вече вършеха тайните си дела. Каол погледна към фургона, а после към Елин, която лежеше по корем в шубрака с изваден кинжал. Тя му кимна, стиснала решително уста. Сега беше моментът. Ако искаха да освободят Лизандра, трябваше да го сторят сега.
А в памет на Нехемия и заради скъпия си приятел, попаднал в плен на нашийника от Камък на Уирда, беше готов на всичко.
Древният кръвожаден демон, обсебил тялото му, започна да се гърчи, когато белокосата вещица го доближи. Предпочиташе да ù се подсмихва отдалече. Една от нас, една от нашите – изсъска съществото. – Ние я сътворихме и сега е наша.
Всяка нейна стъпка караше разпуснатата ù коса да проблясва като лунно отражение във вода. Но когато слънцето озари очите ù, демонът започна да се отдръпва.
Много е близо – процеди съществото. – Не допускай вещицата твърде близо. Очите на валгските крале...
– Здравей, млади принце – рече белокосата със сладострастен, смъртоносен глас.
– Здравей, млада вещице – отвърна той.
И думите бяха негови собствени.