Властелинът на пръстените
- Автор: Толкин Джон Рональд Руэл
- Язык: болгарский
- Переводчик: Любомир Николов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Властелинът на пръстените». Краткое содержание книги:
Всички погледнаха накъдето сочеше и видяха пред себе си как потокът подскача надолу към изхода от долината, после тече напред из низините, докато се изгуби в златистата омара.
— Там са горите на Лотлориен! — каза Леголас. — Най-прекрасната от всички земи на моя народ. Нийде няма дървета като в онзи край. Наесен листата им не падат, а се превръщат в злато. Сипят се чак напролет, когато напъпи младата зеленина и тогава клоните се отрупват с жълти цветя; и със злато се застилат горите, златен е сводът им, а колоните — сребърни, защото кората на дърветата е гладка и сива. Тъй се пее и до днес у нас, в Мраколес. Как би се радвало сърцето ми, ако можех да пристъпя под стряхата на този лес напролет!
— Моето ще се радва дори и през зимата — каза Арагорн. — Но дотам има още много мили. Да побързаме!
Отначало Фродо и Сам успяваха да догонват останалите, но Арагорн ги водеше с бърза крачка и след време двамата започнаха да изостават. От ранно утро не бяха хапвали нищо. Раната на Сам пареше като огън и му се виеше свят. Въпреки яркото слънце след душния мрак на Мория въздухът му се струваше пронизващо студен. Той потръпна. Фродо се задъхваше и всяка нова крачка му причиняваше все по-силна болка.
Най-после Леголас се озърна и като ги видя далече назад, каза нещо на Арагорн. Останалите спряха. Арагорн повика Боромир и изтича назад.
— Извинявай, Фродо! — загрижено възкликна той. — Толкова много неща се случиха днес и толкова трябва да бързаме, че забравих за раната ти и за раната на Сам. Трябваше да се обадите. Не сторихме нищо, за да ви облекчим, а трябваше дори ако ни гонеха всички орки на Мория. Елате сега! Малко по-нататък има място, където можем да си починем. Там ще сторя за вас каквото е по силите ми. Хайде да ги отнесем, Боромире!
Скоро стигнаха до нов поток, който се спускаше от запад и вливаше бълбукащите си води в забързания Сребропът. Обединени, струите им се изливаха над зеленясалата скала и пенливо се сипеха в малка долина. Около нея растяха ниски, приведени ели, а склоновете бяха стръмни и обрасли с лишеи и боровинки. На дъното имаше равна площадка, сред която потокът шумно подскачаше по лъскавите камъчета. Там спряха да починат. Наближаваше три часът подир пладне, а бяха само на няколко мили от Портата. Слънцето вече клонеше към западния хоризонт.
Докато Гимли и двамата млади хобити разпалваха огън от храсти и елови клони и носеха вода, Арагорн се погрижи за Сам и Фродо. Раната на Сам не бе дълбока, но изглеждаше опасна и Арагорн я огледа с тревожно лице. След малко облекчено вдигна очи.
— Имаш късмет, Сам — каза той. — Мнозина са платили по-скъпо за първия си убит орк. Раната не е отровена, както често се случва с оркските оръжия. Сега ще я оправя и скоро ще зарасне. Измий я, когато Гимли затопли вода.
Той развърза кесията си и извади отвътре няколко сбръчкани листа.
— Сухи са и така губят част от целебната си сила, но все още ми остават няколко листа от ателас, които събрах край Бурния връх. Смачкай една във водата, после промий раната и аз ще я превържа. Сега е твой ред, Фродо!
— Аз съм добре — каза Фродо, който не желаеше да пипат дрехите му. — Трябваше ми само храна и малко почивка.
— Не! — каза Арагорн. — Трябва да видим какво са ти направили чукът и наковалнята. Все още се чудя как изобщо си оцелял.
Той предпазливо съблече старото яке и окъсаната туника и ахна от изумление. После се разсмя. Сребърната ризница искреше пред очите му като слънчев лъч по езерни вълни. Внимателно я свали, повдигна я и камъните по нея заблестяха като звезди, а звукът на разклатените брънки напомняше звъна на дъждовни капки.
— Гледайте, приятели! — възкликна той. — Ето една чудесна хобитова кожа дори и за най-благородния елфически принц! Ако се разчуе, че хобитите имат такива кожи, всички ловци от Средната земя ще препуснат към Графството.
— И стрелите на всички ловци в света биха били безполезни — каза Гимли, гледайки с изумление металната плетка. — Тава е ризница от митрил. Митрил! Никога не съм виждал или чувал за тъй прекрасна изработка. За тази ризница ли говореше Гандалф? Значи я е подценил. Но подаръкът е бил заслужен!
— Често се питах какво толкова правите с Билбо в стаичката му — каза Мери. — Благословен да е старият хобит! Сега го обичам повече от всякога. Дано доживеем да му го кажем!
Отдясно върху ребрата и гърдите на Фродо се разливаше тъмно, почти черно петно. Под ризницата той носеше риза от мека кожа, но на едно място брънките я бяха прорязали чак до плътта. Отляво също имаше драскотини и синини от удара в стената. Докато другите приготвяха трапезата, Арагорн проми натъртеното с отвара от ателас. Острият аромат изпълни малката долина и всички, които се приведоха над кипналата вода, усетиха свежест и нови сили. Скоро Фродо почувствува как болката изчезна и дишането му олекна; ала още много дни удареното място остана стегнато и болезнено при допир. Арагорн превърза ребрата му с няколко тампона от меко платно.