Властелинът на пръстените
- Автор: Толкин Джон Рональд Руэл
- Язык: болгарский
- Переводчик: Любомир Николов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Властелинът на пръстените». Краткое содержание книги:
Балрогът стигна до бездната. Гандалф стоеше насред моста, облегнат на жезъла в лявата си ръка, но в десницата му сияеше Гламдринг, студен и бял. Врагът му отново спря насреща и сянката около него се разпери като огромни криле. Той надигна камшика, жилите изпукаха и застенаха. Огън излетя от ноздрите му. Но Гандалф стоеше твърдо.
— Не можеш да минеш — каза той.
Орките застинаха на място и настана мъртвешка тишина.
— Аз съм служител на Тайния огън, притежател на Анорския пламък. Не можеш да минеш. Не ще ти помогне мрачният огън, о, пламък на Удун. Върви си в Сянката! Не можеш да минеш.
Балрогът не отговори. Огънят в него сякаш изгасна, но мракът укрепна. Той бавно пристъпи на моста и внезапно израсна до огромна висота, а крилете му се разпериха от стена до стена; но Гандалф все още се виждаше като неясно сияние в здрача; той изглеждаше дребен и съвсем сам — сив и прегърбен като съсухрено дърво пред връхлитаща буря.
От сянката излетя пламтящ червен меч.
Гламдринг му отвърна с бял проблясък.
Звънко проехтя ударът и лумна бял пламък. Балрогът падна възнак и мечът му се пръсна на разтопени отломки. Вълшебникът на моста се олюля, отстъпи крачка назад и отново застана неподвижно.
— Не можеш да минеш! — изрече той. С един скок балрогът се озова на моста. Камшикът му се виеше и съскаше.
— Той не може да издържи сам! — извика внезапно Арагорн и се втурна назад по моста. — Елендил! Аз съм с теб, Гандалф!
— Гондор! — изкрещя Боромир и се хвърли подир него. В този миг Гандалф вдигна жезъла и с мощен вик удари моста пред себе си. Жезълът се строши на две и падна от ръката му. Нагоре избликна ослепителна завеса от бял пламък. Мостът изпука. Камъкът под нозете на балрога се разтроши и рухна в пропастта, а остатъкът от моста се задържа в несигурно равновесие, треперейки като остра скала, протегната над пустотата.
Със страшен вик балрогът падна напред, сянката му се стрелна надолу и изчезна. Но падайки, той завъртя камшика си, жилите шибнаха коленете на вълшебника, обвиха ги и го повлякоха към ръба. Гандалф се олюля, рухна, безсилно се вкопчи в камъка и се плъзна към бездната.
— Бягайте, безумци! — изкрещя той и изчезна.
Огньовете изгаснаха и настана черен мрак. Вкаменен от ужас, Отрядът се вглеждаше в пропастта. Арагорн и Боромир едва успяха да изтичат назад, преди остатъкът от моста да рухне с пукот. Викът на Арагорн ги накара да се опомнят.
— Хайде! Аз ще ви водя сега! — призова ги той. — Трябва да изпълним последната му заръка. Следвайте ме!
Трескаво се запрепъваха по голямата стълба зад вратата. Арагорн ги водеше, Боромир тичаше последен. Горе имаше широк, отекващ коридор. Побягнаха по него. Фродо чу до себе си риданията на Сам и тогава разбра, че самият той плаче, тичайки. Дум, дум, дум — тътнеха зад тях тъпаните, сетне удариха печално и бавно като траурни барабани: — гррроб!
Бягаха. Светлината отпред се засилваше; в свода зееха широки шахти. Побягнаха още по-бързо. Излязоха в зала, обляна от ярка дневна светлина през високите източни прозорци. Пресякоха я тичешком. Минаха през грамадна разбита врата и внезапно пред тях се разкри Голямата порта — арка от ослепителна светлина.
В сенките зад огромните стълбове от двете й страни клечаха орки стражи, но вратите бяха разбити и съборени. Арагорн повали предводителя, който се изправи насреща му, а останалите побягнаха, ужасени от неговия гняв. Отрядът профуча край тях, без да им обръща внимание. Изтичаха през Портата и заподскачаха надолу по изтърканите от вековете грамадни стъпала — прага на Мория.
И тъй, най-сетне, вече изгубили надежда, те излязоха под открито небе и вятърът облъхна лицата им.
Спряха едва когато бяха извън обсега на стрелите. Наоколо се простираше Смутнолейската долина. Над нея тегнеше сянката на Мъгливите планини, но на изток слънчевите лъчи позлатяваха местността. Пладне бе отминало само преди час. Грееше слънце, облаците бяха бели и високи.
Озърнаха се. Арката на Портата зееше мрачно сред планинската сянка. Далеч под земята слабо и бавно тътнеха тъпаните: гррроб. Рядък черен пушек се провлачваше навън. Не се виждаше нищо друго, наоколо долината бе пуста. Гррроб. Най-сетне скръбта ги облада изцяло и те дълго плакаха — едни изправени и безмълвни, други проснати на земята. Гррроб, гррроб. Тъпаните заглъхнаха.
ГЛАВА 6
ЛОТЛОРИЕН
— Уви! Боя се, че не можем повече да стоим тук — каза Арагорн. Той погледна към планините, вдигна меча си и извика: — Сбогом, Гандалф! Не ти ли казвах: „Пази се, ако прекрачиш портите на Мория?“ Уви, прав съм бил! На какво да се надяваме без теб? Той се обърна към Отряда.