Властелинът на пръстените
- Автор: Толкин Джон Рональд Руэл
- Язык: болгарский
- Переводчик: Любомир Николов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Властелинът на пръстените». Краткое содержание книги:
Надникнаха навън. Пред тях се разтваряше нова пещерна зала. Тя бе по-висока и много по-дълга от онази, в която бяха прекарали нощта. Намираха се в източния й край; на запад залата тънеше в мрак. През средата минаваше двойна редица високи колони. Те бяха изваяни като дънери на могъщи дървета, чиито корони подпираха свода с разклоненията на ажурна каменна украса. Стволовете им бяха гладки и черни, но сега в тях мрачно се отразяваше червеното сияние. Точно отсреща, край подножието на две огромни колони, през пода зееше широка пукнатина. От нея бликаше огненочервена светлина, от време на време пламъци облизваха ръба и се виеха край основите на колоните. Ивици черен пушек трептяха в горещия въздух.
— Ако бяхме дошли по главния път от горните зали, сега щяхме да бъдем в капан — каза Гандалф. — Да се надяваме, че огънят ни отделя от преследвачите. Елате! Няма време за губене.
Още преди да довърши, те отново дочуха наближаващите тъпани: дум, дум, дум. Откъм сенките в западния край на залата долетяха крясъци и свирене на рог. Дум, дум — сякаш дори колоните се разтърсиха и пламъците заиграха.
— А сега към последната надпревара! — каза Гандалф. — Все още можем да избягаме, ако слънцето грее навън. След мен!
Той зави наляво и се втурна напред по гладкия под на залата. Разстоянието бе по-голямо, отколкото изглеждаше. Докато бягаха подир него, чуха отзад засилено от ехото трополене на безброй тичащи нозе. Надигна се писклив вой — бяха ги видели. Задрънча, затрака стомана. Над главата на Фродо прелетя стрела.
— Не са очаквали това — разсмя се Боромир. — Огънят им пресича пътя. Другаде са ни чакали!
— Гледай напред! — подвикна Гандалф. — Наближаваме Моста. Той е опасен и тесен.
Изведнъж Фродо видя пред себе си черна бездна. В края на залата подът пропадаше към незнайни дълбини. До изхода можеше да се стигне само по крехък каменен мост без бордюр и перила, прехвърлен над бездната в петдесетфутова дъга. Това бе древна предпазна мярка на джуджета срещу враг, завзел Първата зала и входовете. Тук можеше да се минава само в колона. Гандалф спря на ръба и останалите се струпаха зад него.
— Води ни, Гимли! — каза той. — След него Пипин и Мери. Право напред и после нагоре по стълбата зад вратата!
Наоколо падаха стрели. Една отскочи от Фродо. Друга проби шапката на Гандалф и остана там като черно перо. Фродо се озърна. Зад огъня се рояха черни фигури — там, изглежда, имаше стотици орки. Размаханите им копия и ятагани хвърляха кървавочервени отблясъци под светлината на пламъците. Дум, дум — все по-могъщо тътнеха тъпаните, — дум, дум.
Леголас се обърна и положи стрела на тетивата, макар че разстоянието бе прекалено дълго за малкия му лък. Но изведнъж ръката му се отпусна и стрелата падна на пода. Той нададе вик на отчаяние и страх. Появиха се два огромни трола; те носеха грамадни каменни плочи и ги хвърляха като мост над огъня. Но не троловете бяха изпълнили елфа с ужас. Редиците на орките се разтвориха и те се струпаха настрани, като че сами се бояха от онова, що идваше иззад тях. Не се виждаше какво е: то бе като огромна сянка, сред която се криеше мрачна фигура, може би с човешка форма, ала много по-голяма, тя сякаш бе сбрала всичката мощ и ужас на света и ги излъчваше пред себе си.
Чудовището стигна до огъня и светлината притъмня като прихлупена от облак. После то се метна с един скок през пукнатината. Пламъците с рев се издигнаха насреща му и го обвиха; из въздуха се завихри черен дим. Буйно развяната му коса лумна като пожар. В дясната си ръка стискаше меч като остър огнен език; в лявата държеше многожилен камшик.
— Ай! Ай! — изстена Леголас. — Балрог! Балрог е дошъл!
Гимли гледаше с широко разтворени очи.
— Злото на Дурин! — изкрещя той, изтърва секирата и закри лицето си с длани.
— Балрог! — промърмори Гандалф. — Сега разбирам. — Той се олюля и тежко се подпря на жезъла. — Каква злочестина! А аз вече съм изтощен.
Обляна от огън, черната фигура се носеше към тях. Орките закрещяха и се изсипаха надолу по каменните мостове. Тогава Боромир надигна рога си и могъщо изсвири. Предизвикателният зов отекна гръмко, забушува като вик на цяла армия под пещерния свод. За миг орките се отдръпнаха и дори огнената сянка спря. Сетне ехото заглъхна изведнъж, като пламъче, пометено от черен вихър, и враговете продължиха напред.
— През Моста! — извика Гандалф, сбирайки цялата си сила. — Бягайте! Всички сте безсилни срещу този враг. Аз трябва да удържа теснината. Бягайте!
Вместо да послушат заповедта, Арагорн и Боромир стояха рамо до рамо зад Гандалф в края на моста. Останалите спряха пред вратата в дъното на залата и се обърнаха — не можеха да оставят водача си сам срещу врага.