Властелинът на пръстените
- Автор: Толкин Джон Рональд Руэл
- Язык: болгарский
- Переводчик: Любомир Николов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Властелинът на пръстените». Краткое содержание книги:
— Ще трябва да минем и без надежда. Поне още можем да отмъстим. Нека се стегнем и не плачем повече! Елате! Дълъг път и славни дела ни чакат.
Станаха и се огледаха. На север долината се губеше в сенчеста теснина между две големи разклонения на планините, над които сияеха три бели върха — Селебдил, Фануидхол, Карадрас — Планините на Мория. В началото на теснината един поток се спускаше като бяла дантелена панделка по безкрайна стълба от ниски водопадчета и из въздуха в подножието на планините се носеше пенеста мъгла.
— Натам е Смутнолейската стълба — посочи Арагорн към водопадите. — По онзи дълбок път край потока щяхме да слезем, ако съдбата бе по-благосклонна.
— Или ако Карадрас не бе тъй жесток — добави Гимли. — Ето го там, подсмихва се на припек!
И той размаха юмрук към най-далечния от заснежените върхове, сетне му обърна гръб.
На изток разклонението на планините свършваше изведнъж и зад него се мержелееха необятните далечини. На юг, докъдето стигаше погледът, се простираха Мъгливите планини. Все още се намираха високо в западния край на долината. Под тях, на по-малко от миля, лежеше езеро. То бе дълго и овално, като острие на огромно копие, забито дълбоко в северния склон; но южният му край излизаше от сенките и се разстилаше под слънчевото небе. И все пак водите му бяха мрачни, тъмносини като небето в ясна привечер, гледано от осветена стая. Нито една вълничка не нарушаваше покоя на огледалната му повърхност. Равна зелена морава обграждаше от всички страни гладките скални ръбове.
— Там лежи Огледалното езеро, дълбокият Хелед-зарам! — печално каза Гимли. — Спомням си как той каза: „Дано да те възрадва гледката! Но не можем да се бавим там.“ А сега дълго ще трябва да пътувам, преди отново да ме споходи радостта. Ето че аз ще бързам напред, а той ще остане.
Отрядът се спусна надолу по Порталния път. Той бе неравен и разбит, губеше се като криволичеща пътека из пирена и прещипа, израсли сред пропуканите камъни. Но все още личеше, че в древни времена нагоре се е виело широко павирано шосе, идващо от низините на Кралството на джуджетата. На места край пътя лежаха каменни руини и зелени могилки, увенчани с въздишащи от вятъра крехки брези и ели. Остър завой на изток ги изведе към моравата край Огледалното езеро и там, недалеч от пътя, се издигаше самотна колона с пречупен връх.
— Това е Камъкът на Дурин! — извика Гимли. — Не мога да мина, без да се отклоня за миг да погледна чудото на долината!
— Побързай тогава! — каза Арагорн и се озърна към Портата. — Слънцето залязва рано. Орките може да не излязат, преди да се стъмни, но здрачът трябва да ни завари далеч от тук. Месецът е съвсем изтънял и нощта ще бъде мрачна.
— Ела с мен, Фродо! — извика джуджето, изскачайки от пътя. — Не бих те оставил да си идеш, без да видиш Хелед-зарам.
Фродо бавно тръгна подир него, привлечен от спокойната синя вода, въпреки болката и умората. Сам го последва.
Гимли спря край изправения камък и го огледа. Беше напукан, изтрит от времето и изящните руни по страните му не можеха да се разчетат.
— Тази колона отбелязва мястото, от което Дурин за пръв път погледнал в Огледалното езеро — каза джуджето. — Да погледнем и ние веднъж, преди да си заминем!
Приведоха се над мрачните води. Отначало не видяха нищо. После бавно различиха очертанията на околните планини, отразени в дълбоката синева, а над тях върховете като пламнали бели пера; отвъд се разтваряха небесните простори. И макар че горе грееше слънце, в дълбините като потънали скъпоценности сияеха трепкащи звезди. Не се виждаха само сенките на приведените пътници.
О, Хелед-зарам, прекрасен и вълшебен! — каза Гимли. — Там лежи Короната на Дурин, докато той отново се събуди. Сбогом! Той се поклони, обърна се и изтича през зелената ливада към пътя.
— Какво видяхте? — обърна се Пипин към Сам, но Сам бе прекалено унесен в мислите си, за да отговори.
Пътят зави на юг и бързо взе да се спуска надолу, навън от склоновете на долината. Малко след езерото минаха край дълбок, кристално бистър извор, от който водите преливаха през каменния ръб и проблясвайки, бълбукаха по стръмното си скално корито.
— Оттук извира Сребропът — каза Гимли. — Не пийте! Водата е леденостудена.
— Той събира води от много други планински потоци и бързо се превръща в пълноводна река — добави Арагорн. — Дълги мили ще изминем покрай него. Защото аз ще ви поведа по пътя, избран от Гандалф, и най-много се надявам да стигнем до горите, където Сребропът се влива във Великата река — ей там…