Властелинът на пръстените
- Автор: Толкин Джон Рональд Руэл
- Язык: болгарский
- Переводчик: Любомир Николов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Властелинът на пръстените». Краткое содержание книги:
— Добре дошли! — бавно повтори тогава елфът на Общия език. — Ние рядко говорим на чужди езици, защото сега обитаваме потайните гори и не желаем да имаме нищо общо с другите народи. Разделихме се дори с нашите северни братя. Но все още някои от нас излизат навън да сбират новини и да следят враговете ни, затова са изучили езиците на чужди страни. Аз съм от тях. Наричам се Халдир. Братята ми, Румил и Орофин, говорят зле вашия език. До нас долетя слухът за идването ви, защото вестоносците на Елронд минаха през Лориен, преди да се упътят към дома през Смутнолейската стълба. От дълги години не бяхме чували за… хобити или полуръстове и не знаехме, че още живеят в Средната земя. Не изглеждате зли! И щом идвате с елф от нашите събратя, ще бъдем дружелюбни към вас, както моли Елронд, макар че нямаме обичай да пускаме чужденци в страната си. Но тази нощ ще трябва да останете тук. Колко сте?
— Осем — каза Леголас. — Аз, четирима хобити и двама мъже, единият от които, Арагорн, е приятел на елфите от Задморския народ.
— В Лориен знаят името на Арагорн, син на Араторн — каза Халдир, — и нашата Владетелка е благосклонна към него. Значи всичко е наред. Но засега ти спомена само седмина.
— Осмият е джудже — каза Леголас.
— Джудже! — възкликна Халдир. — Това не е добре. От Мрачните дни до днес не сме имали нищо общо с джуджетата. Не ги допускаме в нашите земи. Не мога да му разреша да мине.
— Но той е от Самотната планина, довереник на Даин и приятел на Елронд — каза Фродо. — Самият Елронд го избра да тръгне с нас и той се оказа храбър и верен другар.
Елфите тихичко заговориха помежду си и разпитаха Леголас на своя език.
— Много добре — каза накрая Халдир. — Ето какво ще сторим, макар да не ни се нрави. Той ще мине, ако Арагорн и Леголас го пазят и отговарят за него, но трябва да пресече Лотлориен със завързани очи. А сега да не се бавим със спорове. Приятелите ви не бива да остават на земята. Вече много дни наглеждаме реките, откакто видяхме голям отряд орки да се движи из подножието на планините на север, към Мория. Вълци вият в покрайнините на гората. Ако наистина идвате от Мория, значи опасността не е далече. Утре рано трябва да продължите. Хобитите ще се изкачат тук и ще останат с нас — не се боим от тях. На съседното дърво има друг талан. Там трябва да се прикрият останалите. Ти, Леголас, ще отговаряш за тях. Повикай ни, ако има нещо нередно! И дръж под око онова джудже!
Леголас тутакси се спусна по стълбата да предаде заръката на Халдир; скоро след това Мери и Пипин се изкатериха на високия плоскоред. Бяха задъхани и изглеждаха поизплашени.
— Ето! — задъхано каза Мери. — Домъкнахме одеялата ви заедно с нашите. Бързоход скри останалия багаж в голям куп листа.
— Нямаше нужда да се товарите — каза Халдир. — Вярно, зиме по върховете на дърветата е студено, макар че тази нощ духа южнякът; но можем да ви дадем храна и напитки, които ще прогонят нощния хлад, а имаме и запас от кожи и наметки.
Хобитите твърде охотно приеха втората (и далеч по-добра) вечеря. После се омотаха топло не само в кожените наметки на елфите, но и в собствените си одеяла и опитаха да поспят. Но бяха толкова изморени, че единствен Сам лесно се справи с това. Хобитите не обичат високото и не спят по горните етажи дори когато ги имат. Плоскоредът съвсем не бе по вкуса им като спалня. Той нямаше стени или даже парапети; само от едната страна имаше лека рогозка, която можеше да се мести и закрепва на различни места в зависимост от вятъра.
Известно време Пипин продължи да приказва.
— Дано не се търкулна, като заспя на това таванско легло — каза той.
— Заспя ли — заяви Сам, — ще продължавам, независимо дали ще се търкулна, или не. И без това вече съм се търкулнал, нали ме разбирате, тъй че дайте да спим без много приказки.
Фродо дълго лежа буден и се взираше към звездите, проблясващи през бледия покрив от тръпнещи листа. Още не бе затворил очи, а Сам отдавна хъркаше до него. Смътно различаваше сивите силуети на двамата елфи, които седяха с оръжие на коленете и си приказваха шепнешком. Третият бе слязъл да заеме пост на един от по-долните клони. Накрая, унесен от шепота на вятъра в листата и нежното бълбукане на водопада на Нимродел, Фродо задряма, а в спомените му още отекваше песента на Леголас.
Късно през нощта се събуди. Останалите хобити спяха. Елфите бяха изчезнали. През листата мътно огряваше лунният сърп. Вятърът бе затихнал. Недалече се раздаде дрезгав кикот и под дървото затрополиха множество нозе. Задрънча метал. Звуците бавно затихнаха в далечината и като че се отправиха на юг, по-навътре в гората.
Внезапно отдолу през дупката на плоскореда надникна нечия глава. Фродо тревожно се надигна и видя, че това е елф с нахлупена сива качулка. Той гледаше към хобитите.