Властелинът на пръстените

Препъваха се подир него и се питаха какво ли се бе случило. Дум, дум — отново загърмяха тъпаните. Сега те звучаха приглушено в далечината, но се приближаваха Нищо друго не подсказваше за потеря — нито трополене на крака, нито гласове. Гандалф отминаваше завоите, наляво и надясно, изглежда, защото тунелът водеше в желаната от него посока. От време на време някоя стълба от петдесетина и повече стъпала водеше към по-долен етаж. Засега това бе главната опасност, защото в мрака не можеха да видят къде започва спускането, преди да стигнат до него и краката им да срещат пустотата. Гандалф опипваше със жезъла като слепец.

След около час бяха изминали малко повече от една миля и бяха слезли по множество стълби. Все още не чуваха преследвачи. Вече почти бяха готови да повярват, че ще избягат. В края на седмото стълбище Гандалф спря.

— Става горещо! — изпъшка той. — Трябва най-сетне да сме слезли до нивото на Портата. Мисля, че скоро ще е време да търсим ляв завой, който да ни отведе на изток. Трябва да си почина малко, та ако ще всички изчадия на орките да са по петите ни.

Гимли го хвана за ръката и му помогна да седне на стъпалото.

— Какво стана горе при вратата? — запита той. — С кого се срещна? С онзи, който би тъпаните ли?

— Не знам — отвърна Гандалф. — Но изведнъж се сблъсках с нещо, което не бях срещал до днес. Не можах да измисля нищо, освен да опитам да наложа върху вратата затварящо заклинание. Знам много подобни заклинания, но за да стане както трябва е нужно време, а дори тогава вратата може да се разбие със сила. Стоях там и чувах гласовете на орките от другата страна — очаквах всеки миг да я изкъртят. Не можех да разбера какво казват; изглежда говореха на гнусния си език. Схванах само гаш, което значи огън. После нещо влезе в залата — усетих го през вратата — и дори орките се изплашиха и замлъкнаха. То се вкопчи в желязната халка и сетне забеляза мен и заклинанието ми. Нямам представа какво беше, но никога не съм се сблъсквал с подобен противник. Противозаклинанието беше страхотно. То едва не ме унищожи. За миг вратата се изтръгна изпод властта ми и взе да се открехва. Трябваше да изрека Заповедното слово. Напрежението се оказа преголямо. Вратата се пръсна на парчета. Отвъд нея нещо като черен облак забулваше светлината и аз отхвръкнах надолу по стълбата. Цялата стена рухна, а мисля, че отгоре се стовари и сводът. Боя се, че сега Балин е погребан надълбоко, а може би още нещо лежи до него. Не знам. Но поне сега тунелът зад нас е затрупан навеки. Ах! Никога не съм се чувствал толкова изтощен, но вече ми минава. А сега какво ще речеш ти, Фродо? Нямах време да го кажа, но никога през живота си не съм изпитвал такава радост, както когато заговори. Боях се, че Арагорн носи един храбър, но мъртъв хобит.