Град на изгубени души

— Защото той не ме харесва.

— Разбира се, че те харесва. Момчетата винаги те харесват.

— Ще ме прощаваш, но мисля, че си пристрастен.

— Изабел. — Гласът му стана нежен — точно онзи тон, който Изабел свързваше с брат си —

смесица от обич и раздразнение. — Знаеш, че изглеждаш страхотно. Момчетата те

преследват от… ами открай време. Защо Саймън да е различен?

Изабел сви рамене.

— Не знам. Но е. За мен топката е в неговата половина. Той знае какво изпитвам. Но не

мисля, че се е засилил да направи нещо по въпроса.

— Е, ако трябва да сме честни, не е като да няма нищо друго за правене.

— Така е, но… той винаги е бил такъв. Клеъри…

— Смяташ, че все още е влюбен в Клеъри?

Изабел задъвка долната си устна.

— Ами… не съвсем. Мисля, че тя е единственото, което му е останало от човешкия му живот

и той не е в състояние да се откаже от нея. А докато това не стане, не съм сигурна дали ще

има място и за мен.

Почти бяха стигнали до библиотеката. Алек й хвърли кос поглед през миглите си.

— Но ако са само приятели…

— Алек. — Изабел вдигна ръка, за да го накара да замълчи. От библиотеката долитаха

гласове. Първият от тях бе рязък и не можеше да бъде сбъркан. Майка им.

— Какво искаш да кажеш с това, че е изчезнала?

— Никой не я е виждал от два дни — отговори друг женски глас — мек и леко извинителен.

— Живее сама, така че не бяхме сигурни, но си помислихме… понеже познаваш брат й…

Без да се поколебае, Алек рязко бутна вратата. Изабел се шмугна покрай него и видя майка

си да седи зад масивното махагоново писалище в средата на стаята. Пред нея стояха две

познати фигури: Ейлийн Пенхалоу, облечена в униформа, а до нея — Хелън Блекторн с

разрошена къдрава коса. И двете се обърнаха изненадано, когато вратата се отвори. Зад

луничките си, Хелън беше пребледняла; тя също носеше униформа, от което изглеждаше още

по-бледа.

— Изабел. — Мерис се изправи. — Александър. Какво е станало?

Ейлийн посегна да улови ръката на Хелън. И двете носеха сребърни халки. Тази на

Пенхалоу, с планините, проблясваше около пръста на Хелън, докато преплетените тръни на

фамилния пръстен на Блекторн украсяваше ръката на Ейлийн. Изабел повдигна вежди —

размяната на семейни пръстени беше нещо сериозно.

— Ако се натрапваме, можем да си отидем… — започна Ейлийн.

— Не, останете. — Изабел пристъпи напред. — Може да имаме нужда от вас.

Мерис се отпусна в стола си.

— Е, децата ми решиха да ме удостоят с присъствието си. Къде бяхте?

— Нали ти казах — отвърна Изабел. — У Магнус.

— Защо? — поиска да узнае Мерис. — И не питам теб, Александър. Питам дъщеря си.

— Защото Клейвът престана да търси Джейс — заяви Изабел. — Но не и ние.

— А Магнус бе съгласен да ни помогне — добави Алек. — Последните нощи изобщо не спа,

ровейки се в книги с магии, мъчейки се да открие къде може да е Джейс. Дори призова…