Град на изгубени души

разберат шегата.

* Леко изменен цитат от шекспировата пиеса „Юлий Цезар”, където с думите „Приятели,

римляни, съотечественици” Марк Антоний започва реч, която настройва тълпата против

Брут и останалите заговорници, убили Цезар. — Бел. прев.

— Смяташ, че са злодейци?

Джейс сви рамене.

— В очите на Клейва ще бъдат такива. — Той отмести очи от Себастиан и я погледна. —

Изглеждаш прекрасно — каза, ала гласът му бе равнодушен. — Какво стана?

Думите му хванаха Клеъри неподготвена.

— Какво имаш предвид?

Джейс разтвори якето си. Ръкавът и едната страна на бялата тениска, която носеше отдолу,

бяха почервенели. Клеъри не пропусна да забележи, че се извърна настрани, така че тълпата

да не види кръвта.

— Усещам това, което и той. Или беше забравила? Трябваше да си нарисувам иратце, без

никой да забележи. Имах чувството, че някой ме реже с бръснач.

Клеъри срещна погледа му. Нима имаше смисъл да лъже? Нали вече нямаше връщане назад

— нито буквално, нито преносно.

— Двамата със Себастиан се сбихме.

Очите на Джейс обходиха лицето й.

— Е — каза най-сетне, затваряйки якето си. — Надявам се, че сте оправили нещата, какъвто

и да е бил проблемът.

— Джейс… — започна Клеъри, ала той вече бе насочил вниманието си обратно към

Себастиан. На лунната светлина профилът му бе студен и ясен, като силует, изрязан от

тъмна хартия. Пред тях Себастиан, който междувременно бе оставил арбалета до себе си,

вдигна ръце.

— С мен ли сте? — извика той.

Шепот премина през събралите се ловци на сенки и Клеъри усети как я обзема напрежение.

Един от нефилимите, по-възрастен мъж, отметна качулката си и се намръщи:

— Баща ти ни обеща много неща, ала не изпълни нито едно от тях. Защо да ти вярваме?

— Защото аз ще изпълня обещанията си сега. Тази вечер — отвърна Себастиан и извади от

туниката си копието на Бокала. То проблясваше меко под лунните лъчи.

Шепотът се усили и под неговото прикритие, Джейс каза:

— Надявам се всичко да мине гладко. Имам чувството, че миналата нощ не съм мигнал.

Гледаше към тълпата и пентаграмата, а по лицето му, изящно ъгловато на магическата

светлина, се четеше силен интерес. Клеъри виждаше белега на бузата му, вдлъбнатинките на

слепоочията му, прелестните очертания на устата му. “Няма да си спомням нищо от това.

Когато отново стана… както преди, под неговия контрол, няма да си спомням, че съм бил

себе си.” И наистина беше така. Бе забравил всичко, до последната подробност. И макар

Клеъри да го знаеше, да бе видяла с очите си как забравя, болката на тази действителност бе

жестока.

Себастиан слезе от скалния блок и пристъпи към пентаграмата. Когато стигна до ръба й,

каза напевно:

- Abyssum invoco. Lilith invoco. Matermea, invoco*

* Призовавам бездната. Призовавам Лилит. Майко моя, призовавам те. — Бел. прев.