Град на изгубени души

който е готов да те убие и който е наясно, че ти не само не си готов да сториш същото, но

дори не си в състояние да го раниш сериозно? Той винаги щеше да печели. Остана напълно

неподвижна, докато брат й я оглеждаше.

— Можеше да е и по-лошо. Изглежда, че якето те е предпазило от по-сериозни наранявания.

По-сериозни наранявания? Клеъри имаше чувството, че някой е нарязал цялото й тяло с

бръснач. Изгледа го свирепо през миглите си, когато той я вдигна на ръце. Бе също като в

Париж, когато я бе отнесъл далеч от демоните дахак, ала докато тогава беше, ако не

благодарна, то поне объркана, сега изпитваше единствено клокочеща ненавист. Тялото й бе

напрегнато, докато той се изкачваше по стълбите с нея, а ботушите му тропаха върху

стъклото. Клеъри се опитваше да забрави, че го докосва, че ръката му е под бедрата й, а

пръстите му почиват собственически върху гърба й.

„Ще го убия” помисли си. „Ще намеря начин и ще го убия.”

Себастиан влезе в стаята на Джейс и я пусна на пода. Клеъри се олюля, но той я улови и й

свали якето. Тениската, която носеше отдолу, бе станала на ивици, сякаш някой бе прокарал

ренде през нея, и цялата бе подгизнала от кръв.

Себастиан подсвирна.

— Изглеждаш ужасно, сестричке. Най-добре върви в банята и се опитай да поизмиеш

всичката тази кръв.

— Не — заяви Клеъри. — Нека ме видят така. Нека видят какво е трябвало да направиш, за

да ме принудиш да дойда с теб.

Себастиан я сграбчи за брадичката и я накара да го погледне. Лицата им бяха на сантиметри.

Искаше й се да затвори очи, но нямаше намерение да му достави това удоволствие; отвърна

на погледа му и се взря в сребърните пръстени в черните му очи и кръвта по устната му,

където го беше ухапала.

— Ти ми принадлежиш — повтори той. — И ще бъдеш до мен, независимо какво трябва да

сторя, за да те накарам.

— Защо? — Гневът горчеше в устата й, като кръвта, която все още можеше да вкуси. — Защо

те е грижа? Знам, че не можеш да убиеш Джейс, но това не важи за мен. Защо просто не го

направиш?

В продължение на един мимолетен миг очите му придобиха далечен, замъглен поглед, сякаш

виждаше нещо невидимо за нея.

— Този свят ще бъде погълнат от огньовете на Ада. Но аз ще преведа теб и Джейс през тях,

стига само да правите каквото ви кажа. Това е милост, която няма да проявя към никой друг.

Не виждаш ли колко глупаво е да я отхвърляш?

— Джонатан, не виждаш ли колко немислимо е да очакваш да се бия рамо до рамо с теб,

когато възнамеряваш да изпепелиш света?

Погледът му отново се фокусира и той спря очи върху лицето й.

— Но защо? — Въпросът прозвуча почти умолително. — Защо толкова държиш на този свят?

Знаеш, че има и други. — Кръвта му бе така алена върху снежнобялата кожа. — Кажи ми, че

ме обичаш. Кажи ми, че ме обичаш и ще се биеш заедно с мен.

— Никога няма да те обикна. Грешеше, когато каза, че във вените си имаме една и съща