Град на изгубени души

— Убий ме. Давай. А след това обясни на Джейс. Предизвиквам те.

Себастиан я гледаше, гърдите му се повдигаха учестено, пръстите му потрепваха върху

спусъка. Много бавно той свали ръка. Очите му бяха малки и освирепели.

— Има по-лоши неща от смъртта. А аз ще ти ги причиня до едно, сестричке, след като пиеш

от Бокала. И ще ти хареса.

Клеъри го заплю и той я сръга жестоко в гърдите с върха на арбалета.

— Обърни се — изръмжа Себастиан и тя се подчини, замаяна от ужас и от чувство на

триумф, докато той я побутваше надолу по един каменист склон. Носеше тънки пантофки,

през които усещаше всяко камъче и всяка пукнатина в скалите. Не след дълго наближиха

магическата светлина и Клеъри най-сетне видя какво се разстила пред тях.

Пред нея се издигаше невисок хълм, върху чийто връх имаше каменна гробница. Внушителна

и древна, тя бе обърната на север и напомняше мъничко на Стоунхендж: върху два каменни

блока, забити вертикално в земята, напречно бе поставен трети скален къс, което им

придаваше вид на врата. Пред гробницата лежеше плосък камък, като своеобразна сцена,

разпростряла се върху шиста и тревата. Около четирийсет нефилими, облечени в червено и

стиснали факли с магическа светлина, бяха образували полукръг пред камъка, а в средата

грееше бяло-синя пентаграма.

Върху плоския камък стоеше Джейс, облечен в същата алена униформа като Себастиан.

Двамата никога не си бяха приличали толкова.

Дори от толкова далеч косата му сякаш сияеше. Той крачеше напред-назад върху камъка и

когато се приближаха още малко, Клеъри го чу да казва:

— …благодарност за вашата вярност, дори и през последните няколко трудни години,

благодарни сме ви и за вярата ви в нашия баща, а сега и в неговите синове. Както и в дъщеря

му.

През събраните нефилими пробяга шепот. Себастиан побутна Клеъри напред; двамата

излязоха от сенките и се качиха върху камъка зад Джейс. Той ги видя и им кимна, преди

отново да се обърне към тълпата; по устните му играеше усмивка.

— Вие сте тези, които ще бъдат спасени. Преди хиляда години Ангелът ни даде от своята

кръв, за да ни направи специални, да ни превърне във воини. Ала това не бе достатъчно.

Минаха хиляда години, а ние все още се спотайваме в сенките. Браним мунданите, които не

обичаме, от сили, за които те дори не подозират, а един древен, закостенял закон ни пречи

да им се разкрием като техни спасители. Гинем със стотици, без да получим благодарност,

неоплакани от никого, освен от останалите като нас и неспособни да се обърнем за помощ

към Ангела, който ни създаде. — Той се приближи още мъничко до ръба на каменния

пиедестал; косата му приличаше на блед пламък. — Да. Не ме е страх да го изрека на глас.

Ангелът, който ни сътвори, няма да ни помогне. Ние сме сами. По-сами дори от мунданите,

защото те, както е казал един от великите им учени, са като малки деца, които си играят с

камъчета на морския бряг, докато в същото време пред тях се е простира неизследван