Град на изгубени души

— Лилит — звънко отекна гласът на Себастиан. — Както ти ме въздигна някога, сега аз

призовавам теб. Както ти ми даде живот, така аз ти давам живот сега.

Много бавно пламъците потъмняха и ето че тя застана пред всички — Лилит, отново с ръста

на обикновен човек; беше гола, а черната й коса падаше като водопад по гърба и й стигаше

до глезените. Тялото й бе пепелносиво, набраздено от черни линии като вулканична лава. Тя

обърна към Себастиан очите си — малки, гърчещи се змийчета.

— Детето ми — думите се отрониха като въздишка от устните й.

Себастиан засия, сякаш самият той бе изтъкан от магическа светлина — бледа кожа, бледа

коса и дрехи — черни под лунните лъчи.

— Майко, призовах те, както ти поиска. Днес ще бъдеш майка не само на мен, но и на цяла

една нова раса. — Той посочи ловците на сенки, които не помръдваха, навярно от

изумление. Едно бе да знаеш, че ще бъде въздигнат Велик демон, съвсем друго — да го

видиш от плът и кръв. — Бокалът — каза Себастиан и й го подаде, белият му ръб бе

опръскан с кръв.

Лилит се изсмя. Звукът бе като грамадни камъни, стържещи един в друг. Пое Бокала и така

нехайно, както някой би махнал насекомо от листо, раздра кожата на пепелносивата си

китка със зъби. Много бавно от раната започна да се процежда черна кръв и да капе в

Бокала, който сякаш потъмня под допира й и ясната му прозрачност заприлича на тиня.

— Нека този Пъклен бокал бъде за вас онова, което Бокалът на смъртните бе за ловците на

сенки — едновременно талисман и средство за преобразуване, — изрече тя с обгорения си,

брулен от вятъра глас. После коленичи и го поднесе на Себастиан.

— Вземи кръвта ми и пий.

Себастиан пое Бокала, който вече бе напълно черен и проблясваше като направен от

хематит.

— Колкото повече се увеличава армията ти, толкова по-голямо ще става и моето могъщество

— изсъска Лилит. — Много скоро ще бъда достатъчно силна, за да се завърна наистина… и

ние ще споделим пламъка на властта, синко мой.

Себастиан наклони глава.

— Обявяваме те за Смърт, майко, и твоето възкресение изповядваме.

Лилит се разсмя и вдигна ръце. Пламъци обгърнаха тялото й и тя се извиси във въздуха,

избухвайки в десетки въртящи се късчета светлина, които бързо угаснаха като жарта на

изтляващ огън. Когато те изчезнаха напълно, Себастиан ритна линията на пентаграмата,

разваляйки целостта й, и вдигна глава. По устните му играеше ужасяваща усмивка.

— Картрайт, доведи първата.

Тълпата се раздели и мъж в роба пристъпи напред, водейки препъваща се жена. Ръката й бе

окована за неговата, дълга сплъстена коса закриваше лицето й. Клеъри се напрегна.

— Джейс, какво е това? Какво става?

— Нищо — отвърна той, загледан разсеяно напред. — Никой няма да бъде наранен.

Единствено променен. Гледай.

Картрайт, чието име Клеъри си спомняше смътно от времето, което бе прекарала в Идрис,

сложи ръка върху главата на жената и я принуди да коленичи. След това се наведе и като я