Град на изгубени души

Мая се обърна в прегръдките му, като се смееше. Носеше една от неговите ризи, която бе

голяма и на Джордан, а на нея й стигаше до коленете. Косата й бе вдигната и вързана на

врата.

— Ама че си прахосник! — подхвърли тя.

— За теб — каквото поискаш. — Повдигна я през кръста и я сложи да седне на един от

столовете до кухненския плот. — Може да си поръчаш тако. — Той я целуна. Устните му

бяха сладки, с лек вкус на мента от пастата за зъби. Мая почувства електричеството, което

преминаваше през нея всеки път, когато го докоснеше — онова, което започваше в основата

на гръбнака й и плъзваше до всяко нервно окончание в тялото й.

Изкиска се до устните му и обви ръце около врата му. Пронизителен звън секна песента на

кръвта й и Джордан се обърна, сбърчил вежди.

— Телефонът ми. — Като я държеше с една ръка, той затършува по плота зад себе си. Докато

го намери, телефонът бе спрял да звъни, но той все пак го погледна и се намръщи. — Претор

Лупус.

Те никога не звъняха или поне го правеха изключително рядко. Само когато бе въпрос на

живот и смърт. Мая въздъхна и се облегна назад.

— Най-добре вдигни.

Джордан кимна и поднесе слушалката към ухото си. Гласът му бе като тихо мърморене

някъде в подсъзнанието й, докато тя скачаше от плота, за да отиде до хладилника, където

бяха закачени менютата на различни ресторанти, които доставяха по домовете. Прегледа ги

и когато откри едно от любимия й местен ресторант за тайландска храна, се обърна,

стиснала го в ръка.

Джордан стоеше насред дневната, пребелял като платно, телефонът — забравен в ръката му.

От слушалката се носеше далечен металически глас, който викаше името му.

Мая изпусна менюто и се втурна към него. Взе телефона от ръката му, затвори го и го

постави върху плота.

— Джордан? Какво е станало?

— Съквартирантът ми… Ник… нали си спомняш? — Лешниковите му очи се взираха

невярващо пред себе си. — Не го познаваш, но…

— Видях негови снимки — каза Мая. — Станало ли е нещо?

— Мъртъв е.

— Как?

— Разкъсано гърло, а цялата му кръв — източена. Мислят, че е открил онази, за която

отговаряше, и тя го е убила.

— Морийн? — Мая бе шокирана. — Но тя е още момиченце.

— Сега е вампир. — Джордан си пое с усилие дъх. — Мая…

Тя се взираше в него. Очите му бяха замъглени, косата — разрошена. Внезапно в гърдите й

се надигна паника. Да се целува и прегръща с някого, дори да прави секс — беше едно. Но да

утешава някой, който току-що е преживял тежка загуба, бе нещо съвсем различно. То

означаваше отдаденост. Означаваше загриженост. Означаваше, да искаш да облекчиш

болката му и в същото време да благодариш на Бога, че нещастието не е сполетяло него.

— Джордан — меко каза тя и като се повдигна на пръсти, обви ръце около него. —

Съжалявам.

Сърцето му биеше силно до нейното.

— Ник беше само на седемнайсет.