Повелителка на реките

През септември се местим в замъка Екълсхол на петдесет мили северно от Ковънтри. Все по-малко и по-малко приличаме на кралски двор и все повече — на армия. Много от придворните дами са се върнали в домовете си, тъй като съпрузите им са призовани да потеглят с воюващата кралица. Някои се държат настрана. Малкото дами, които пътуват с мен и кралицата, до една имат съпрузи в нейната бързо нарастваща армия; приличаме на обоз в поход, а не на кралски двор. Кралят е с нас, също и принцът; и двамата излизат всеки ден да присъстват на набирането на войници, докато Маргарет подслонява нови войски в постройките отвъд стените на замъка и в палатки в полята наоколо. Тя призовава преданите лордове да я подкрепят, тържествено извежда пред тях малкия принц. Той е само на шест години, язди малкото си бяло пони около редиците от мъже, с изправен гръб, подчиняващ се на заповедите на майка си. Баща му идва до портата на замъка и повдига ръка, сякаш благославя хилядите мъже, които са под неговото знаме.

— Това французите ли са? — пита ме зачудено. — Ще превземем ли Бордо?

— Още няма война — успокоявам го. — Може би можем да избегнем войната.

Старият Джеймс Тъчет, лорд Одли, ще командва армията, а лорд Томас Станли има за задача да го подкрепи. Лорд Одли идва при кралицата с вестта, че лордовете-привърженици на Йорк събират войските си в Англия и свикват хората си. Планират да се срещнат в замъка на рода Йорк в Лъдлоу; и затова граф Солсбъри ще трябва да потегли на юг от своя замък Мидълхам, в Северна Англия, към Лъдлоу, на границата с Уелс. Лорд Одли се зарича, че ще го настигнем, когато минава, и ще го хванем неподготвен, докато бърза да се присъедини към останалите лордове-изменници. Нашите сили ще наброяват около десет хиляди души; още хиляди ще дойдат с лорд Станли. Войската на Солсбъри не наброява повече от половината — той върви към смъртта си, безнадеждно превъзхождан по численост, и не го знае.

Намирам това за мрачно и тъжно занимание — да гледам как мъжете се въоръжават, проверяват оръжията и доспехите си, и се подреждат в редици. Съпругът на Елизабет, сър Джон Грей, яхнал красивия си кон, язди начело на въоръжения отряд на арендаторите си, когато пристига след двудневен поход от дома си. Казва ми, че Елизабет плакала неудържимо, когато потеглял, и изглеждала изпълнена с тревожно предчувствие. Помолила го да не тръгва, а майка му ѝ наредила да върви в стаята си, като на непослушно дете.

— Трябваше ли да остана с нея? — пита ме той. — Сметнах, че е мой дълг да дойда.