Повелителка на реките

— Трябва да вървим — казвам внезапно.

Тя не помръдва, втренчена в сивия здрач.

— Мисля, че печелим — казва. — Мисля, че това беше поредното нападение, и ние направихме пробив в позицията им.

— Не печелим, и не сме направили пробив, а бягаме и те ни преследват — казвам рязко. — Маргарет, хайде.

Тя се обръща към мен, изненадана, че я наричам по име, аз я сграбчвам за ръката и започвам да я дърпам към каменните стълби.

— Как си мислите, какво ще направят с вас, ако ви заловят? — настоявам. — Ще ви затворят в Тауър завинаги. Или, по-лошо — ще ви счупят врата и ще кажат, че сте паднала от коня си. Хайде!

Внезапно тя осъзнава опасността, в която се намира, и хуква надолу по каменните стълби на кулата, краката ѝ трополят по каменните стъпала.

— Ще тръгна сама — казва кратко. — Ще се върна в Екълсхол. Ти трябва да им попречиш да ме последват.

Тя е пред мен, когато затичваме към ковачницата, където ковачът точно се готви да сложи подковите на коня ѝ.

— Сложете ги наопаки — изсъсква тя.

— Какво? — пита той.

Тя му дава сребърна монета.

— Наопаки — казва. — Сложете ги наопаки. Побързайте. По два гвоздея на всяка подкова. — На мен казва: — Ако поискат да ме последват, няма да могат да ме проследят. Ще видят само отпечатъци от копитата на коне, идващи насам, няма да разберат, че съм се отдалечавала.

Осъзнавам, че виждам пред себе си кралицата от видението ми, която беше сложила подковите на коня си наопаки.

— Къде отиваме?

— Аз отивам — казва тя. — Обратно в Екълсхол, за да взема принца и краля, и да свикам основните си сили, за да преследваме граф Солсбъри чак до Лъдлоу, ако трябва.