Плясъкът на крилете му [bg]

Нова тишина.

— Мразя я.

— Да.

— Никога преди не съм я мразил. Преструвах се, че я мразя, но не беше вярно. Беше ме срам, че е престанала да ме обича и ме е продала, но не съм спирал да я обичам, нито за миг.

Нова тишина.

— Знаеш ли за умъртвяването на плътта?

— Не.

— Боско казваше, че това означавало, че можеш да умреш от срам — сещаш се, от срам за греховете си. Любовта ми към нея умъртвяваше плътта ми. Бях толкова слаб — слаб и засрамен. — Той за първи път погледна към ИдрисПюк. — Знаеш ли защо умря Хенри?

— Не.

— Заради нея.

— Не разбирам.

— Аз се върнах тук заради нея. Доведох я, за да ѝ покажа. Искам да кажа, не съм го планирал — не и съзнателно. Но сега вече го разбирам. Сега, когато той е мъртъв.

— Какво разбираш?

— Исках тя да види Светилището, за да разбере защо съм толкова странен и да ме обикне отново. А после исках да ѝ покажа, че мога да го унищожа — че не е било нужно да ме предава на Боско, защото мога да ги победя. Щях да ги победя. Победих ги. Исках да проумее какво ужасно нещо е направила без сериозна причина. Но единственото, което постигнах, беше, че върнах тук Хенри Мъглата, за да умре в тази дупка. Точно тук от всички възможни места. Да умре тук.

Притисна юмруци към слепоочията си и започна да ги върти, сякаш искаше да пробие дупки с кокалчетата, за да пусне нещо навън.

— Не слизай там — каза ИдрисПюк.

— Може би ще сляза. — Кейл се изправи. — Боско беше прав. Или убиваш миналото, или то те убива.

— Недей. В момента си в такова състояние, че може да стане нещо ужасно.

— Прав си, така е — неописуеми неща ми се въртят в главата.

— Какво би казал Хенри Мъглата? — Отчаянието го подтикна да опита с този подход.

— Хенри Мъглата е мъртъв. Няма право на глас.

— Не знам колко добра или лоша е тя. Почти не я познавам. Знам само, че ти влияе пагубно. Ако се приближиш до нея, само ще влошиш нещата. Вие двамата споделяте лудост, която ще ви разкъса. Прати я далеч от себе си.

Нова кратка тишина.

— Когато убих Кити Заека, имаше нещо, за което не ти казах. Погледът му. Предполагам, че е бил ужасѐн, но не страхът му ми се наби в ума — а шокът. „Това не може да се случва на мен — мислеше си той, докато изстисквах живота от него, — не и на мен.“ Ден след ден Кити сееше всевъзможна жестокост и насилие, ала когато това насилие застигна него в собствения му дом, направо онемя. Не мога да си избия от главата онзи смаян поглед. — Той се обърна към ИдрисПюк. — Знаеш ли защо?

— Не.

— Аз самият току-що го осъзнах. Иска ми се пак да видя този поглед, ама наистина. Искам да го видя в очите на оня лайнар Зог, и на Боз Икард, и на Робърт Фаншоу и неговите ефори, и всички като тях, навсякъде по света. Искам да видя този потрес в очите им: „Аз? Не и аз. Това не може да се случва“. Светът е пълен с хора, които трябва да умрат така.