Плясъкът на крилете му [bg]

Незапознат със Светилището и неговите криволици, Уиндзор се загуби по пътя към един каменен корниз, който бе забелязал, и когато стигна там, видя как Кейл и Хенри Мъглата тръгват на оглед, който можеше да бъде сметнат единствено за крайно неразумен. Макар че, разбира се, ако бяха постъпили разумно и бяха останали на място, Кейл щеше да има само още няколко секунди живот.

Уиндзор се отърва от расото — имаше предостатъчно други там, откъдето идваше това — и последва двете момчета, макар и без особен оптимизъм, че ще ги открие в този лабиринт. От друга страна, сега из цялото Светилище бродеха лаконийци, така че нямаше да е проблем да ги издебне. Спря само колкото да повърне — нещо, което правеше по три пъти на ден.

За Кейл и Хенри Мъглата напредването не се оказа лесно. Макар че подовете бяха разчистени, всичко над две стъпки височина беше изпълнено с обесени свещеници, така че придвижването им бе бавно и необикновено, с пробиване на път през гъстото множество висящи тела. Както и очакваше, Уиндзор бързо се загуби, но докато гледаше през един прозорец, забеляза, че макар да не вижда двете момчета, може да проследи пътя им по телата, които оставаха разлюлени след тях. Реши, че ще е по-бързо, въпреки честите спирания да проверява напредъка им, да пълзи под свещениците, вместо да ги разбутва от пътя си. Същата мисъл беше хрумнала и на Кейл и Хенри Мъглата. Но те не само че намираха идеята да пълзят под бившите си господари за неприятна, но и в интерес на истината, се наслаждаваха на преживяването. Обикновените войници може да бяха уплашени от мрачната готовност на Изкупителите да прегърнат смъртта по такъв ужасен и решителен начин, но Кейл и Хенри Мъглата бяха замесени от по-жилаво тесто — този злокобен край им се струваше напълно заслужен и по-добър от всичко, което биха могли да измислят самите те. Няма да е преувеличено да кажем, че щом преодоляха началния шок, те бяха развълнувани от станалото — екстаз на задоволство, че всичките им страдания са възмездени по някакъв начин. Тази смърт бе много сладка и за двама им — сладост, която изискваше да бъде завършена от среща със самия Боско, жив или мъртъв.

По едно време Уиндзор се приближи на четирийсет метра от тях, но мракът и заплетените пътеки отново го надвиха. Той сви в грешна посока и запълзя под свода от островърхи стъпала още по-навътре в лабиринта на Светилището.