Възвишено и земно (Роман за живота и епохата на Моцарт)

Седем дни и нощи Волфганг не се отдели от постелята на мама, изпаднала в кома. Той почти нищо не ядеше, само от време на време изпиваше глътка вино и си мислеше, че ще загуби разсъдък. Сега, когато вече не хранеше никаква надежда, не можеше нито за миг да остави мама сама. Ако умората го надвиеше, той лягаше на леглото си, привлечено до нейното, за да бъде наблизо, в случай че потрябва помощ. Мама лежеше неподвижна, но животът още не беше я напуснал — тя дишаше, макар и слабо. „Никой никога не ще узнае — мислеше Волфганг — какви мъки трябваше да изтърпя тези дни!“ Неведнъж започваше да плаче от чувство за безпомощност. Мама умираше пред очите му, а той не можеше да я спаси. Доктор фон Колер се отби при него два пъти, чудеше се, че госпожа Моцарт все още е жива, и казваше, че с нищо не може да й се помогне. Поръчките, на които Волфганг по-рано разчиташе, пропаднаха поради мамината болест, но какво значение имаше това? Наоколо цареше зловеща тишина и сред нея бяха само те двамата. Искаше му се да напише нещо за мама, някоя песен например. Само няколко скъпи на сърцето ноти, които да й кажат: „Аз те обичам“, но в главата му не се раждаше никаква мелодия. Можеше само да седи, да чака и да плаче до пълна изнемога, а обичната му музика постъпи с него като невярна любима — тя му измени.

И ето, вечерта на 3 юли, седмица след като получи последното опрощение на греховете, Ана Мария бе обхваната от конвулсии. Мъчеха я болки, бъбреше нещо несвързано. Волфганг долови само: „Волферл… Леополд… Нанерл…“ Опитваше се да повдигне глава, сякаш заслушана в някаква чудесна мелодия, но нямаше сили. Волфганг й стисна ръката, заговори й, ала тя не му отвърна. Привдигна главата на мама, за да й бъде по-леко да говори, и главата безжизнено се отпусна пак върху възглавницата. Изведнъж Волфганг бе обзет от ужас. Ридаейки, обсипа мама с целувки, но тя остана неподвижна. Тогава поднесе към устните й ръчното огледалце, което мама с гордост бе носила из цяла Европа. То не се замъгли.