Рекло телето дъба да мушка (Очерци от литературния живот)
- Автор: Солженицын Александр Исаевич
- Язык: болгарский
- Переводчик: Борис Мисирков
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Рекло телето дъба да мушка (Очерци от литературния живот)». Краткое содержание книги:
Не е оправдание, защото „Архипелагът“ е само наследник, рожба на Революцията. И ако е скрито за него, то още по-скрито, още по-недокопаемо, още по-изопачено е за нея. И с нея да бързам е още по-нужно, в никой случай не по-отлагателно. И така се стекоха нещата, че тъкмо аз трябва да свърша това. И как да сколасам за всичко сам?
В кротката литература на кротките страни — как опредаля авторът последователността на публикуването на книгите си? Според зрелостта си. Според тяхната готовност. Според хронологическата поредност — както ги е писал или за какво разказват те.
А у нас това далеч не е писателска задача, а напрегната стратегия. Книгите са като дивизии или корпуси: ту трябва, вкопани в земята, да не стрелят и да не се показват; ту в мрак и беззвучие да преминават мостове; ту, скрили подготовката до последната лопатка пръст, от неочаквана страна в неочакван момент да се втурнат в задружна атака. А авторът като главен пълководец ту изкарва напред едни, ту връща други да изчакат.
Щом след „Архипелага“ вече не ще ме оставят да пиша „Р-17“, тогава трябва да сколасам колкото може по-голяма част от него — преди.
Но и така задачата е безсмислена: 20-те възела, ако всеки ми отнеме по година, стават 20 години. А „Август“ 2 години го писах — значи 40 години? Или 50?
Постепенно се оформи следното решение. Критерий е откритата поява на Ленин. Засега той влиза с по една глава във Възел и не е пряко свързан с действието — за тия глави може да се оставя празно място, да се прескачат, Възлите да се пускат без тях. Това е възможно в първите три, в Четвъртия възел Ленин вече е в Петроград и действа ярко, а да разкрия авторското си отношение към него — е равносилно на „Архипелага“. И тъй, да напиша и да пусна трите Възела — и чак след това да хвърля всички останали в последната атака.
Според моите сметки си мислех, че това ще стане през пролетта на 1975 година.
Човек предполага…
Окончателното решение, окончателният срок ми носеха лекота и светлина. Засега — да отложа и да работя, да работя. Но за сметка на това после — едно след друго, без никакво шикалкавене. И радост: неизбежно ли е? — толкова по-лесно ще ми бъде!
Засега — да печатам вече готовия „Август“. Новото в действията ми е: открито, в западно издание, от свое име, без никакви хитри финтове, че някой е използвал ръкописа ми, че го е разпространил без мое знание, а аз не съм в състояние да го спра. Все пак — нов ъгъл на радостното ми изправяне, все пак — движение в същата посока. Ще бъде казано направо и за Бога, посипан с шлюпки от слънчогледовите семки на атеистите. (През първите месеци след революцията Невският проспект в Петроград, главната улица на града, градското „стъргало“, бил покрит с дебел слой шлюпки от слънчогледови семки, които люпели революционните моряци и войници с изгорите си. Ясно е, че отдел „Чистота“ по това време не си е гледал работата. — Бел. пр.) И за бъдещите публикации не е безразлично как ще бъде посрещнат на Запад „Август“.
Без извадената ленинска глава в „Август“ нямаше почти нищо, което разумно би пречило на нашите вождове да го отпечатат в родината. Но прекалено омразен, опасен и подозрителен (с основание) бях, че да се решат да ме утвърждават тук чрез отпечатване. Разбирах това и не си дадох труда да изпратя ръкописа на „Август“ на съветско издателство (а това щеше да е и отстъпка в сравнение със „сусловското“ писмо: нека първо отпечатат „Раковата“). „Новый мир“? Вече го нямаше и аз бях свободен от лични ангажименти. През март вече изпратих ръкописа в Париж, Никита Струве ми обеща да го набере за три месеца. Не щеш ли, Ростропович, в духа на блестящите си шахматни ходове, предложи все пак да го изпратя и на съветско издателство — да разоблича нежеланието им. „Няма да им дам дори да пипат с мръсните си ръце екземпляра. Отделил съм един за самиздат!“ — „Че ти не им го давай. Изпрати им писъмце: извести ги, че си завършил роман, нека те ти го поискат!“ Това ми хареса. Не едно, а седем писъмца натраках на пишеща машина, до седем издателства, в различни варианти: уведомявам ви, че съм завършил роман на такава и такава тема, с еди-какъв си обем. Разпратих ги. Все пак беше рисковано: ами ако вземат, че ми го поискат? Ще трябва да им дам ръкописа и тогава да спра набирането в Париж? Все едно няма да го отпечатат, но с една година като нищо могат да ме забавят. Толкова тъпо обаче беше заяло у нас, че не използваха и този ход: нито едно издателство не се размърда, не ми отговори. (А може би са разочаровани, че пиша за 1914-а, сякаш избягвам окончателната разправа с мен.) Впрочем те бяха си набавили ръкописа другояче и го бяха дали във ФРГ на Ланген-Мюлер да подготви пиратско издание още преди да излезе оригиналът в Париж. Откъде ли са взели текста? Не бях го давал на самиздат. Мисля си — в жилището, където коректорките сверявали преписите на глас, — записали са го на магнетофон. Навсякъде се подслушваше. Или пък може би изтичането е станало при някой от моите „първочитатели“ (през зимата на 1970-71-ва трийсетина души го четоха: поради новата за мен материя — исторически роман — бях ги помолил да попълнят нещо като авторска анкета, да ми помогнат да се ориентирам). А не е съвсем изключено, че са преснимали екземпляра, който от февруари до май беше у Твардовски и е даван за прочит на неколцина читатели, които не са ми известни.