Рекло телето дъба да мушка (Очерци от литературния живот)
- Автор: Солженицын Александр Исаевич
- Язык: болгарский
- Переводчик: Борис Мисирков
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Рекло телето дъба да мушка (Очерци от литературния живот)». Краткое содержание книги:
А Твардовски! — толкова очакваше тази книга за своето списание навремето. Сега му се искаше поне преди смъртта си да я прочете.
През февруари 71-ва, точно една година след разгромяването на „Новый мир“, го изписаха от кремълската болница, осакатен от неправилното лекуване, с лъчева болест. И ние с Ростропович отидохме да го видим.
Очаквахме да го заварим на легло, а той — стараейки се заради нас? — седеше на кресло, по болнично виолетово-зелено раирано халатче и по болнични долни гащи, завит освен това с одеяло. Наведох се да го целуна, но той много държеше непременно да стане, повдигаха го от двете страни дъщеря му и зет му, дясната му половина бездействаше и много подута беше дясната му китка.
— О-ста-ря-ва-ме — с мъка, но разбираемо изрече той. Непълната по движението на устните усмивка изразяваше съжаление, дори съкрушение.
Поради краткостта на фразата (а тя се оказа, кажи-речи, най-дългата и най-съдържателната по време на целия разговор!…), поради недостига на тон и мимика не разбрах: за своето остаряване ли се извиняваше? или беше смаян от моето?
Пак го отпуснаха и ние седнахме отсреща му. Все в същия паметен хол, на два метра от камината, и дори на същото място, където за пръв път, в живи движения и думи, той ме смая със склонността си към самиздат и към Би Би Си. Сега, с лице към заемащия цялата стена прозорец, той седеше почти без движение, почти без говор и сините му очи, още напълно осмислени, но вече и разконцентрирани, сякаш губещи фокусиращата централност, — изразяваха я разбиране, я негови пропуски, но през цялото време живееха по-пълно от говора му.
Бързо стана ясно, че свързани фрази той вече изобщо не изговаря. Напрегнато започва, ей сега ще каже нещо — не, от устата му излизат междуметия и служебни думи — без главните съдържателни:
— Ами какво… тъкмо… онова де… същото…?
Но с действащата си лява ръка пушеше, пушеше непоправимо.
Съпругата на А. Т. донесе 5-ия, последен том от събраните му съчинения. Казах, че помня: онзи том, който се бавеше поради упорството на А. Т. да не отстъпи абзаците за мен. (Но не попитах как е сега, сигурно са отстъпени, сигурно са отстъпени.) А. Т. кима, разбира ме, потвърждава. След това извадих подвързания в два тома машинописен „Август“ и, неволно забавяйки темпото на говора си, опростявайки думите, показвах и обяснявах на Трифонич като на малко момченце, че това е част от едно голямо цяло и каква е, защо е приложена тази карта. Кимаше ми със същото внимание, интерес, дори с по-голям, но отчасти и разсредоточен. Изговори:
— Колко…?
Втората дума не му дойде наум, но много ясен е редакторският въпрос: колко авторски коли? (В колко книжки на „Новый мир“ би се побрало това?…)
Прочетох му бавно и писмото си до Суслов, обяснявах му моите ходове и спънките в „Нобелианата“, и с Яринг, и с парите от наградата, — той поемаше всичко това с голямо внимание и съчувствие и с движенията на главата си и със спънатата си мимика проявяваше далеч не спънатото си отношение. Усилено и иронично кимаше как ме е запознал със Суслов. Май че на няколко пъти и се разсмя, дори се превиваше от смях — но само с очи и с кимане, не с уста, не с пълнозвучен смях. Когато видя картата към „Август“, изумено замуча като глухоням, също и по повод на тайното ми изключване от Литфонда, извършено междувременно. Уж всичко разбираше — и изведнъж започваше да ми се струва: не, не всичко, на пресекулки, само когато се съсредоточаваше.
Случвало ми се е да разговарям с хора, изпитващи частична парализа на говора, — тези мъчения се предават и на събеседника, ти самият започваш да заекваш. При А. Т. не беше така. След като се убедеше в невъзможността да се изрази и не чуе правилна подсказваща дума, той не се ядосваше, но с общия топъл приемащ израз на очите си показваше своята покорност пред висшата стихия, която и всички ние, събеседниците му, приемахме като върховна, но която ни най-малко не ни пречеше да се разбираме и да сме на едно мнение. Активната сила на отвръщането в А. Т. беше скована, но тия топли потоци от очите му не бяха увредени и измъченото му от болестта лице запазваше първоначалния си детски израз.