Рекло телето дъба да мушка (Очерци от литературния живот)
- Автор: Солженицын Александр Исаевич
- Язык: болгарский
- Переводчик: Борис Мисирков
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Рекло телето дъба да мушка (Очерци от литературния живот)». Краткое содержание книги:
— Не бива: ще се разгласи! А те ме молят да пазя тайна.
Тежки бяха за него тия 15 минути. Взе от мен, на всичко отгоре с извинения, молба до посолството (за изпращането на писмото). Предупреди ме, че може и нищо да не излезе! Предупреди ме, че това е за последен път, а пък Нобеловата лекция в никой случай няма да вземе…
Безмилостно му оставих кратичката си реч и си отидох.
А излезе: за своя сметка, жертвайки своя уикенд, той като частно лице заминал за Финландия и оттам го изпратил.
Това е европеецът: не ми обеща, но направи повече, отколкото беше обещал.
Впрочем не ме гризе съвестта: онези, които провеждат гладна стачка във Владимирския затвор, заслужават тия разходи на дипломата.
Ядосва ме друго: фразата бе изхвърлена, на банкета не я прочели! Дали защото се притеснили от церемониала, дали, както казват, защото се опасявали за мен. (Те всичките ме жалят. Както казал шведският академик Лундквист, комунист, Ленински лауреат: „За Солженицин ще е вредна Нобеловата награда. Такива писатели като него са свикнали и трябва да живеят в мизерия.“)
Тази моя необичайна — нобеловска — вечер с неколцина близки приятели отпразнувахме така: в таванската „таверна“ на Ростропович седяхме около небоядисана дъсчена маса с необикновени чаши, на запалени свещници и от време на време слушахме съобщенията за нобеловското тържество по различни радиостанции. Ето че дойде ред да предадат банкетните речи. Едното предаване го зацапаха заглушителите, но останах с впечатлението, че последната ми фраза я нямаше. Дочакахме повторението на речта в последните новини — да, нямаше я!
Ех, не знаят те какво е руският самиздат! — още утре заран ще се разпръснат хартийките с моето банкетно приветствие.
Пак на инструктажите: „А му беше дадена възможност да замине — не замина! остана да вреди тук! Все гледа да направи мръсно на съветската власт!“ Но вестникарска кампания срещу мен тоя път (както винаги, когато проявиш сила) не се оформи — или по навик не съм я усетил? Вече дотам се бях изскубнал от кръга на тяхната жалка терминология, че вече не ги забелязвах? Изскочи статия в „Правда“, че съм бил „вътрешен емигрант“ (след отказа ми да емигрирам!), „чужд и враждебен спрямо целия живот на народа“, че съм „пропаднал в кална яма“, че романите ми били „пасквили“. Подписът под статията беше същият като под античехословашките статии, които подстрекаваха към окупацията, и естествено беше да очаквам атаки и освиркване. Но — не настъпи. Освен това в генералската преса, по-вярна на идеите на партията от самата партия, разясняваха на армейските политкомандири, че: „Нобеловата награда е Каинов печат за предателството спрямо своя народ.“ („Коммунист Вооруженнмх Сил“, 1971, № 2.) Освен това на инструктажите, все едно че са им дръпнали конците: „Той между другото не е Солженицин, а Солженицер…“ Освен това в „Литгазета“ някакъв забягнал американски естраден певец ме учеше на руски патриотизъм…
Както и всичките им работи, вкисна се и хайката срещу мен, и писмото у Суслов — в същото тяхно небухващо тесто. Движение — наникъде. Брежневско вцепеняване.
Не се осъществи начинанието ми да намерим някакъв мирен изход. Но и нобеловската криза, която заплашваше да ме изскубне с корените, да ме запокити отвъд морето и да ме погребе под пластовете, след тия слаби конвулсии — стихна.
И всичко си остана по местата, нищо не се случи.
За кой ли път наближавах пропастта, а излизаше, че тя е трапчинка. А главното било или главната пропаст — все ми предстоят.
Макар че прекарах и следващата 1971 година далеч не бездейно, самият аз имах усещането, че я преминавам като зона на затъмнение, затъмнение на решимостта и действието. До голяма степен го почувствах така, защото се прояви, притисна ме, удари ме онази страна на живота, която на струната на непрестанното ми движение винаги бях пренебрегвал, пропускал, неразглеждал, неразбирал, и сега тя ми отнемаше повече сили, отколкото на всеки друг на моето място, едва ли не повече от траповете по моя път. През последните шест години аз понасях дълбоко пропастно семейно неразбирателство и все отлагах някакво негово решение — всеки път поради недостиг на време за довършване на книга или част от книга, всеки път правейки отстъпки, смекчавайки, подкупвайки, за да спечеля следващите три месеца, месец, две седмици спокойна работа и да не се откъсвам от главната си работа. По закона за сгъстяването на кризите отложеното ме цапардоса тъкмо през преднобеловските месеци — и след това се проточи година, две, та дори и повече. (Държавата не пропусна да забие нокти в развода като в плячка, подкрепяйки отказите на жена ми, влачиха ме през четири съдебни дела и се стигна до следната уязвимост: каквото и да стане с мен, сестрата на моята работа и майката на децата ми не може нито да пътува с мен, нито да ми дойде на свиждане в затвора, нито да защитава мен и книгите ми, всичко това отиваше при враговете ми.)