Гробище за домашни любимци
- Автор: Кинг Стивен Эдвин
- Серия: Stephen Kings Novels #17
- Язык: болгарский
- Переводчик: Весела Прошкова
- Жанр: Ужасы
Электронная книга - «Гробище за домашни любимци». Краткое содержание книги:
Реди пасианси дълго след полунощ.
Тъкмо когато за пореден път обръщаше картите върху масата, чу как се отвори задната врата.
„Каквото посееш, това ще пожънеш и то си е вечно твое“ — помисли си Луис Крийд.
Чу бавни стъпки, които се приближаваха, но не се обърна, а продължи да се взира в картите. Видя дама пика и я закри с дланта си.
Стъпките спряха зад него.
Настъпи тишина.
Ледена ръка докосна рамото му. Гласът на Рейчъл беше дрезгав, като че ли гърлото й беше пълно с пръст.
— Скъпи — промълви тя.
Нищо не заплашва семейството на Луис Крийд в новия дом в Мейн. Дом, зад който се вие пътека, водеща към малкото гробище за домашни любимци.
Тъжно място може би… но безопасно. Няма да обсеби сънищата ви, да се събудите с писък, облени с пот, обзети от ужас и зловещи предчувствия…
Разположението на гробовете бе точно както в гробището за домашни любимци.
„Знаеше го, нали? — прошепна му някакъв вътрешен глас, докато той разглеждаше купчината от камъни, които някога са били надгробни могили. — Знаеше го или поне трябваше да се досетиш: не са концентрични окръжности, а спирала…“
Да, на върха на каменистото плато, обърната към студената светлина на звездите и към тъмната вселена, която ги обгръщаше, се извиваше гигантска спирала, сътворена от незнайни ръце (както биха се изразили старците), които я изграждали камък по камък още през първобитното общество. Луис не забеляза нито една надгробна могила — всички са били разчупени, когато погребаните под тях същества, са оживели и са успели да се измъкнат изпод земята, прокопавайки тунел с нокти… или с ръце. Въпреки това, каменните отломки бяха запазили първоначалната си форма на спирала.
За миг в ума на Луис проблесна мисълта: „Как е възможно пилот,който прелита над района, да не забележи спиралата?“ Сетне си спомни странните рисунки в пясъците на пустинята, направени от индианците в Южна Америка, които бе съзрял на някаква снимка. „Виждал ли е някой индианското гробище от въздуха и ако го е виждал, какво си е помислил?“
Коленичи и с въздишка на облекчение остави тялото на Гейдж на земята.
Постепенно способността му да мисли се възвърна. Измъкна джобното си ножче и преряза лейкопласта, с който бе прикрепил една към друга кирката и лопатата. Инструментите тупнаха върху каменистата почва и иззвънтяха. Луис легна по гръб, с разтворени крака и ръце и за миг остана неподвижен, втренчил невиждащ поглед в обсипаното със звезди небе.
„Какво беше онова в гората? О, Луис, нима наистина си въобразяваш, че може да има щастлив край пиеса, в която главен герой е съществото, което съгледа преди малко?“
Но сега нямаше връщане назад и той го знаеше.
„Освен това може би всичко ще бъде наред — мислено си бърбореше той. — Който не рискува, не печели. Може би прекалената обич също е риск. Освен това, имам на разположение чантата си, не тази, която е в кабинета ми, а другата, скрита на най-високата полица в банята, която Джъд ми донесе в нощта, когато Норма получи сърдечна криза. Вътре има спринцовки, ако се случи нещо… нещо лошо… никой, освен мен няма да разбере.“ Докато размишляваше, устните му зашепнаха несвързани молитви, а ръцете му слепешката се протегнаха към кирката. Застанал на колене, Луис се залови да копае. Всеки път, когато кирката се забиваше в земята, той се стоварваше върху горния край на дръжката й, като древен римлянин, който се обляга върху меча си. Постепенно гробът се оформи и стана по-дълбок. Когато попаднеше на камък, Луис го изваждаше с кирката. Повечето камъни хвърли върху увеличаващата се купчина изкопана пръст, но най-големите запази.
За надгробната могила.
56
Рейчъл си плесна няколко силни шамара, докато бузите й пламнаха, но все още й се спеше. Веднъж, когато успя да се отърси от обзелата я сънливост (вече беше в Питсфийлд и беше съвсем сама на магистралата), за миг й се стори, че стотици сребристи очи безмилостно се взират в нея и проблясват алчно като студен живак.
След секунда очите се превърнаха в светоотражатели, монтирани върху преградните перила на автострадата. Колата й се бе отклонила вдясно и се движеше в аварийното платно.
Рейчъл рязко завъртя волана наляво, гумите изсвириха върху асфалта; стори й се, че чува скърцане на метал: предният й калник бе закачил на косъм предпазното перило. Сърцето й подскочи и затупка толкова силно, че пред очите й заиграха черните точки, които се уголемяваха и смаляваха с биенето на пулса й. След няколко минути, въпреки уплахата си от сблъскването с предпазното перило и въпреки крясъците на Робърт Гордън, който пееше „Нажежено червено“ по радиото, Рейчъл усети, че отново се унася.
Хрумна й налудничава, параноична мисъл. Безсъмнено, сънливостта й се дължеше на страхотната умора, но все й се струваше, че нещо се опитва да й попречи да се добере до Лъдлоу тази нощ.
— Точно така, превръщаш се в параноичка, Рейчъл — промърмори тя, но гласът й бе заглушен от крясъците на певеца.
Опита се да се засмее, но не успя. Измъчваше я зловещо подозрение, което в тази късна доба й изглеждаше невероятно правдоподобно. Чувстваше се като герой от комикс, изстрелян с гигантска прашка. Бедният човечец открива, че движението му напред все повече се забавя, докато накрая потенциалната енергия на ластика се изравнява със същинската енергия на прашката… инерцията се превръща… в какво?… въпрос на елементарно познаване на физическите закони… нещо се опитва да й попречи… хей, ти, стой настрана… тялото жадува да остане в покой… например тялото на Гейдж… но веднъж задвижено…