Петдесет нюанса сиво
- Автор: Джеймс Е. Л.
- Серия: Петдесет нюанса сиво #1
- Год: 2012
- Язык: болгарский
- Год: ИК „БАРД" ООД
- ISBN: 978-954-655-330-0
- Переводчик: Гергана Дечева
- Жанр: Современные любовные романы
Электронная книга - «Петдесет нюанса сиво». Краткое содержание книги:
„Кой... кой...?"
Песента свърши и айподът мина към Деймиън Райе, който пееше като на опело. „Кой? Кой?" Гледах през прозореца, стомахът ми се обръщаше. Кой?
- Лейла я качи отвърна той на неизречения ми въпрос. Как го правеше този номер?
- Лейла?
- Една от бившите. Обичаше да слага песни в айпода.
Гласът на Деймиън виеше нещо съвсем в тон с настроението
ми. „Бивша подчинена? Бивша какво?"
- Една от петнайсетте ли? попитах. -Да.
- Какво се случи с нея?
- Приключихме.
- Защо?
„Ох, Боже! Как може толкова рано да се водят такива разговори?" Но той беше спокоен, дори щастлив. И най-вече разговорлив.
- Тя искаше повече. Гласът му бе тих, замислен дори, а изречението му увисна между нас с тази силна, тежка дума „повече" в края.
- А ти не искаше, така ли? попитах преди да успея да си сложа цедка на устата. И защо по дяволите ми беше да знам още?
Той поклати глава.
- Никога не съм искал повече до деня, в който те срещнах.
Дъхът ми спря. „Не исках ли точно това? Да го накарам да
иска повече... И той иска!" Моето друго аз бе паднало от подиума и сега се канеше да ходи на картинг.
- Какво се случи с останалите четиринайсет? попитах.
„Той говори! Бързо, възползвай се!"
- Искаш ли списък? Разведени, изоставени, починали?
- Не си Хенри Осми.
- Добре, имал съм четири дълги връзки с четири жени. Освен Елена.
- Елена?
- Госпожа Робинсън. Той пак се усмихна на своята малка тайна шега.
„Елена! Мамка му!" Тая вещица имаше име! И звучеше чуждестранно. Представих си женски вампир с прекрасна бяла кожа, катраненочерна коса и рубинени устни. Знаех, че е красива! Знаех!
„Не трябва да мисля за това! Не трябва да мисля за това!"
- Какво стана с четирите? попитах само и само да спра да мисля за нея.
- Така сте любопитна, така нетърпелива, госпожице Стийл! скара ми се закачливо той.
- О, я да видим, господин Кога-Ти-Е-Цикълът?
- Анастейжа, един мъж трябва да знае тези неща.
- Тъй ли?
- Тъй.
- Защо?
- Защото не искам да забременееш.
- И аз не искам. Не и през следващите няколко години.
Крисчън мигна озадачен, но се отпусна успокоен. Добре, дотук добре. Крисчън не искаше деца. Сега или никога. Честността му и желанието му да бъде откровен с мен бяха нещо толкова мило. Може би защото беше утро? Или бяха сложили нещо във водата в Джорджия? Или бяха изпуснали нещо във въздуха? Какво още исках да знам? „Улови мига!"
- И какво стана с четирите? попитах.
- Едната срещна друг. Другите три искаха повече. А тогава не се предлагах на пазара за „повече".
- А останалите? натисках аз.
Той ме погледна бързо, поклати глава и каза:
- Просто не тръгна.
Имах информация, толкова много информация за обработване, имах да човъркам и анализирам колкото си искам. Погледнах през прозореца и забелязах как небето леко порозовява и как мек цвят на аквамарин пролазва бавно напред. Зората ни преследваше.
- Накъде пътуваме? попитах. Бяхме на магистрала 95 и карахме на юг. Само това знаех.
- Към едно летище.
- Нали няма да се връщаме в Сиатъл? викнах в паника. Не се бях сбогувала с мама. Тя ни чакаше за вечеря!
Той се засмя.
- Не, Анастейжа, ще се гмурнем в моето второ любими хоби.
- Второ ли?
- Да, тази сутрин ти казах кое е първото ми любимо.
Погледнах красивия му профил. Гледката бе като миксер за
мозъка ми. Както и последното му изречение. Не разбирах.
- Да ви глезим и да ви удовлетворяваме, госпожице Стийл. По всякакъв възможен начин. Това е начело на списъка.
„О, това ли било!"
- Е, това е начело и в моя списък на разнообразните ми и доста странни приоритети казах и се изчервих.
- Радвам се да го чуя каза сухо той.
- Летище значи...
Усмихна ми се.
- Безмоторно летене.
Това ми говореше нещо. Май го бе споменавал.
- Ще гоним зората, Анастейжа. Той се обърна към мен и се усмихна. Джипиесът му напомни да завие надясно към нещо като индустриален комплекс. Спряхме пред голяма бяла сграда с надпис „Асоциация по безмоторно летене Брънзуик".
Щяхме да летим с безмоторен самолет!
- Готова ли си за това? попита той.
- Ти ли ще пилотираш?
-Да.
- О, да! казах без миг колебание. Той се усмихна, наведе се към мен и ме целуна.
- Още едно нещо, което правим за първи път, госпожице Стийл.
Какво правим за първи път? За мен беше ясно, но за него? Нали каза, -че е карал и преди? Той мина зад колата и ми отвори вратата. Небето бе сменило леко цвета си. Беше като опал, нежно сияние зад мъничките облачета, които се мотаеха като попаднали там съвсем случайно. Зората беше зад нас.