Петдесет нюанса сиво
- Автор: Джеймс Е. Л.
- Серия: Петдесет нюанса сиво #1
- Год: 2012
- Язык: болгарский
- Год: ИК „БАРД" ООД
- ISBN: 978-954-655-330-0
- Переводчик: Гергана Дечева
- Жанр: Современные любовные романы
Электронная книга - «Петдесет нюанса сиво». Краткое содержание книги:
- Да, да тръгваме.
Поздравих се, че не бях яла нищо. Бях повече от развълнувана. Съмнявах се, че стомахът ми щеше да се справи с храната при тези обстоятелства, с вълнението, с полета и със самата идея, че ще напусна земята. Отново бях сложила живота си в ръцете на този красив мъж. Марк затвори капака ни, тръгна към самолета пред нас и се качи.
Пайпърът запали и стомахът ми се надигна до гърлото. Господи! Наистина щях да го направя. Марк подкара бавно по пистата. Въжето се опъна и ни повлече. Чувах разговор по радиото. Мисля, че Марк говореше с кулата, но изобщо не разбирах какво си казват. Пайпърът увеличи скоростта си, а с него и ние. Самолетът ни се тресеше, а другият пред нас беше все още на земята. Нямаше ли вече да излитаме, по дяволите? И тогава стомахът ми падна от гърлото и се завлачи някъде по земята зад нас. Бяхме във въздуха.
- Готови сме, бебчо! извика Крисчън отзад. Бяхме в нашето малко мехурче, само двамата. Не чувах нищо друго освен блъскащия в прозорците вятър и мотора на самолета пред нас.
Стисках седалката толкова здраво, че пръстите ми бяха побелели. Поехме курс на запад, далеч от изгряващото слънце. Изкачвахме се все по-нагоре и по-нагоре, над полета, гори, домове и над магистрала 95.
Беше повече от божествено. Над нас само небето, светлината се разтваряше и разгръщаше в топли нюанси. Спомних си, че Хосе често говореше за „магическия час", този миг, който фотографите обожават. Това беше магическият миг. И аз бях в него. С Крисчън.
Сетих се за изложбата на Хосе. Трябваше да му кажа. Зачудих се как ли ще реагира. Но не, не исках да мисля за това сега, исках да се радвам на полета. Ушите ми пукаха, земята оставаше все по-далеч и по-далеч под нас. И сега разбрах защо обича да лети. Високо над блакберито, над работата, над напрежението, в средата на спокойствието.
Радиото запука. Марк каза, че сме на три километра над земята. Майчице! Това беше много високо! Погледнах към земята и вече не различих почти нищо.
- Пускай каза Крисчън. Изведнъж пайпърът изчезна и вече никой не ни дърпаше напред. И тогава полетяхме, понесохме се из въздуха. Като грамадна птица над Джорджия.
Вълнение е слаба дума за това, което изпитвах. Беше... неописуемо. Екстаз. Едното крило се наклони. Самолетът се понесе в спирала към слънцето. Икар. Това беше. Летях, кръжах към Слънцето, но той беше до мен, с мен и ме водеше. И когато осъзнах това, ахнах от удивление, напълно поразена от гледката.
- Дръж се здраво! викна той и пак наклони самолета. Сега обаче не спря. Изведнъж се оказах с главата надолу. Виждах земята през капака.
Изпищях, ръцете ми автоматично затърсиха опора в капака, мислех, че падам надолу. Чух го как се смее с цяло гърло! Кучи син! Но радостта му бе така заразителна! Усетих как се смея с него. После той изправи самолета.
- Добре, че не закусих извиках.
- Да, може би си права. Защото мисля да го направя пак.
И обърна самолета още веднъж. Този път поне бях готова. Висях на коланите и се смеех като идиотка. Той пак изправи самолета и викна:
- Красиво е, нали? -Да!
Порехме въздуха, слушахме вятъра и тишината на ранната утринна светлина. Какво повече му е нужно на човек!
- Виждаш ли джойстика пред теб? извика пак той.
Погледнах лоста между краката ми. „О, не, какво сега?"
- Стисни го здраво.
О, Боже! Тоя луд щеше да ме кара да управлявам самолета! Не!
- Хайде, Анастейжа, хвани го каза той много настоятелно, дори заканително.
Хванах го внимателно и усетих движението на волана, или перките, или каквото движеше това нещо във въздуха.
- Дръж здраво... изправи. Виждаш ли циферблата пред теб? Стрелката трябва да е около центъра.
Сърцето ми беше в устата. Карах безмоторен самолет. Карах сама! Летях!
- Браво викна доволно той.
- Не мога да повярвам, че ми даваш да управлявам извиках.
- Ще се учудиш колко много неща ще да ти позволя да правиш. Сега поемам аз.
Изведнъж лостът се раздвижи. Пуснах го. Стрелнахме се спираловидно надолу. Ушите ми пак запукаха. Земята се виждаше все по-ясно. Скоро щяхме да паднем. Това вече беше много страшно.
- Контролен център, тук Папа Три Алфа, влизаме вляво на писта седем по тревата. Крисчън говореше както обикновено авторитетно и спокойно. От кулата извикаха нещо по радиото, но не разбрах какво. Направихме огромен кръг и плавно започнахме да потъваме към земята. Вече виждах летището, обозначителните ленти, видях и магистралата.
- Дръж се здраво, бебчо. Малко ще подруса.
След още един широк кръг намалихме рязко височината и полетяхме по земята. Зъбите ми щяха да паднат, докато подскачахме с ужасяваща скорост по тревата. Най-сетне спряхме. Самолетът се заклати и едното му крило се килна на дясната страна. Поех дълбоко въздух, а Крисчън отвори капака, излезе и се протегна.