Момиче на пружина
- Автор: Бачигалупи Паоло
- Год: 2012
- Язык: болгарский
- Год: Издателска къща "Бард"
- ISBN: 978-954-655-299-0
- Переводчик: Милена Илиева
- Жанр: Киберпанк
Электронная книга - «Момиче на пружина». Краткое содержание книги:
Момичето повтори въпроса си:
— Защо мразите моя вид?
Каня я погледна и попита:
— Ще те хвърлят ли на торището за компостиране, когато Яшимото-сама се върне в Япония?
Хироко сведе очи. Каня се смути — явно бе засегнала чувствата на момичето. Бързо се отърси от вината. Това беше само пружинка. Имитация на човек, но в крайна сметка само опасен експеримент, който е отишъл твърде далеч. Пружинка. Издайнически насечени движения на генетично конструирано животно. Умно животно. А и доста опасно, ако го притиснеш в ъгъла. Каня се загледа във водата край лодката, но продължи да държи пружинката под око. Даваше си сметка, че това животинче е способно на същата убийствена скорост като другото, което вече беше убило. Че на практика всички пружинки имат потенциала да станат смъртоносни.
Хироко се обади отново:
— Не всички сме като онази, която преследвате.
Каня пак я погледна.
— Всички вие не сте естествени. Всички сте отгледани в епруветка. Нямате своя ниша. Нямате души и нямате карма. А сега една от вас… — Млъкна, надвита от мащаба на престъплението. — Една от вас уби протектора на нашата кралица. За мен всичките сте съвсем еднакви.
Погледът на Хироко се втвърди.
— Тогава ме върнете в „Мишимото“.
Каня поклати глава.
— Не. От теб има полза. Ти си чудесен пример, ако не друго, че всички пружинки са опасни. И че онази, която издирваме, не е боен модел. Затова ще бъдеш от полза.
— Не всички сме опасни — настоя на своето пружинката.
Каня вдигна рамене.
— Господин Яшимото каза, че ще ни бъдеш от полза в преследването на убийцата. Ако е вярно, значи ще ми бъдеш полезна. Ако не е, с радост бих те изхвърлила в метановите компостери заедно с дневната реколта от фъшкии и боклуци. Твоят господар явно е убеден, че ще бъдеш от полза, макар че аз не виждам как.
Хироко погледна над водата към фабриките в речното устие.
— Мисля, че нарани чувствата ѝ — измърмори Джайде.
— Щом нямат душа, как могат да имат чувства? — Каня натисна руля и насочи платноходката към доковете. Чакаше я още много работа.
Изведнъж Хироко каза:
— Тя ще си потърси нов господар.
Каня се обърна изненадана.
— Какво имаш предвид?
— Изгубила е японския си господар. А сега е изгубила и другия, онзи човек, собственика на бара, в който е работела.
— Убила го е.
Хироко сви рамене.
— Все същото. Изгубила е господаря си. Трябва да си намери нов.
— Откъде знаеш?
Хироко я изгледа хладно.
— Кодирано е в гените ни. Ние сме родени, за да се подчиняваме. Други да ни ръководят. Това е необходимост за нас. Като водата за рибата. Това е водата, в която плуваме. Яшимото-сама е прав. Ние сме по-големи японци от самите японци. Заложено ни е да служим в рамките на йерархия. Тя трябва да си намери господар.
— Ами ако е различна? Ако реши да не го прави?
— Ще го направи. Няма избор.
— Също като теб.
Тъмните очи на Хироко се вгледаха в нейните.
— Да, също като мен.
Имаше ли искра на гняв и отчаяние в тези очи? Или Каня си въобразяваше? Допускаше въображението ѝ да съзре нещо зловещо, което наднича от дълбокото, нещо човешко в това създание, което не беше и никога нямаше да бъде човек? Истинска загадка. Каня насочи вниманието си към водата и кея, огледа се за други лодки, с които да се състезава за място на претъпкания пристан. Смръщи чело.
— Онези баржи там не са ми познати.
Хироко вдигна поглед.
— Нима следите движението на всички плавателни съдове, които влизат в пристанището?
— Преди работех на доковете, още бях новачка тогава. Внезапни инспекции, проверки на товарителниците, такива неща. Добри пари падаха. — Не сваляше поглед от баржите. — Тези са тежкотоварни. Едва ли ги използват за транспортиране на ориз. Не съм виждала.
И млъкна. Сърцето ѝ подскочи. Гледаше как машините газят бавно напред, масивни тъмни зверове, неумолими.
— Какво има? — попита Хироко.
— Не се задвижват от пружинници.
— И какво?
Каня придърпа платното, обърна го така, че вятърът да понесе малката лодка далеч от приближаващите се баржи.
— Военни са. Всичките са бойни кораби.
38.
Андерсън едвам дишаше под качулката. Мракът беше пълен, жегата — непоносима, подсилена от собствения му дъх и зле потиснат страх. Не му бяха обяснили защо му слагат качулка и го извеждат от апартамента. По онова време Карлайл беше дошъл на себе си, но когато понечи да възрази срещу грубото отношение, един от войниците го фрасна по ухото с пушката си, от раната потече кръв, след което Андерсън и Карлайл млъкнаха и оставиха да им надянат качулките на главите. Час по-късно ги сритаха да станат и ги подкараха по стълбището, след това ги качиха на някаква машина, която се тресеше и бълваше изгорели газове. Армейска, предположи Андерсън.