Крахът на титаните [bg]
- Автор: Фоллетт Кен
- Серия: ХХ век #1
- Год: 2013
- Язык: болгарский
- Год: Артлайн Студиос
- ISBN: 978-954-2908-52-4
- Переводчик: Борис Шопов
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Крахът на титаните [bg]». Краткое содержание книги:
Преди да си тръгне обаче, чу името си.
— Фиц! Фиц! Ти ли си наистина?
Гласът прозвуча познато. Фиц се обърна и видя вървящ към него германец. Когато онзи приближи, Фиц го разпозна.
— Фон Улрих? — с удивление попита той.
— Същият! — Валтер се усмихна широко и подаде ръка. Без да се замисля, Фиц я пое. Валтер енергично се здрависа. Изглеждаше отслабнал, а светлата му кожа беше загоряла. „Сигурно и аз съм се променил“, помисли си англичанинът.
— Невероятно! Какво съвпадение! — възкликна Валтер.
— Радвам се да те видя жив и здрав. Макар че май не би трябвало.
— И аз се радвам!
— Какво ще правим по този въпрос? — Фиц махна към другаруващите си войници. — Намирам, че това е притеснително.
— Съгласен съм. Утре може да не искат да стрелят по новите си приятели.
— И тогава какво ще правим?
— Трябва скоро да има битка, за да се нормализират нещата. Ако и от двете страни започнат да стрелят на сутринта, скоро пак ще се намразят.
— Дано си прав.
— А ти как си, стари приятелю?
Фиц си спомни добрите новини и засия.
— Станах баща — каза той. — Беа е родила момченце. Почерпи се с една пура.
Запалиха. Валтер му разкри, че е бил на Източния фронт.
— Русите са корумпирани. Офицерите продават запаси на черния пазар и оставят пешаците да гладуват и студуват. Половин Източна Прусия носят евтини руски ботуши, а руските войници ходят боси.
Фиц му сподели за опита си в Париж.
— Любимият ти ресторант, Воазен, още е отворен.
Мъжете започнаха футболен мач, Германия срещу Великобритания, като натрупаха кепетата си за греди.
— Трябва да съобщя за това — каза Фиц.
— И аз. Но, първо, кажи ми как е лейди Мод?
— Добре, мисля.
— Много ми се ще да й споменеш тази ни среща.
Фиц се изненада от тежестта, която Валтер придаде на тази иначе обикновена забележка.
— Разбира се. Има ли конкретна причина?
Валтер отклони поглед.
— Точно преди да си тръгна от Лондон… танцувах с нея на бала на лейди Уестхамптън. Последното цивилизовано нещо, което направих преди тая проклета война.
Последните две думи бяха казани на немски. Гласът на Валтер трепереше. За него беше крайно необичайно да смесва немски и английски. Може би коледната атмосфера му действаше. Той продължи с овлажнели очи:
— Много ми се ще да знае, че съм си мислел за нея на Коледа. Ще й кажеш ли, стари приятелю?
— Ще й кажа. Сигурен съм, че много ще се зарадва.
Четиринадесета глава
Февруари 1915 година
I
Отидох при доктора — каза жената до Етел. — Казах му, че ме сърби оная работа.
Смехът се разнесе на вълнички из стаята. Намираха се на най-горния етаж на малка къща в източен Лондон, близо до Олдгейт. Двадесетте жени седяха пред шевни машини от двете страни на дълга работна пейка. Нямаше огън, а единственият прозорец беше здраво затворен заради февруарския студ. Дъските на пода бяха голи. Мазилката по стените се ронеше от старост и на места отдолу се подаваха летви. Стаята беше душна, ала сякаш никога не се стопляше и всички жени бяха с шапки и палта.
Тъкмо бяха спрели за почивка и за кратко педалите под краката им стихнаха. Жената до Етел беше на нейната възраст и се казваше Милдред Пъркинс, коренячка лондончанка. Милдред освен това живееше под наем в къщата на Етел. Иначе красивото й лице бе поразвалено от изпъкналите зъби. Неин специалитет бяха неприличните шеги. Тя продължи:
— И ми вика тоя доктор, вика ми, не трябва да говориш такива неща, това е мръсна дума.
Етел се подсмихна. Милдред успяваше за малко да поразвесели мрачните дванадесетчасови работни дни. Етел не беше чувала досега да се говори така. В Тай Гуин прислугата имаше добри маниери. А тези лондончанки говореха както си искат. Бяха на всякакви възрасти и от няколко националности; някои едва говореха английски, включително двете бегълки от окупираната от немците Белгия. Единственото общо между всички тях бе, че са достатъчно отчаяни да се съгласят с тази работа.
— И му викам, как да го кажа тогава, докторе? Той ми вика, кажи, че те сърби пръстът.