Хари Потър и Орденът на феникса
- Автор: Роулинг Джоан Кэтлинг
- Серия: Хари Потър #5
- Год: 2003
- Язык: болгарский
- Год: ИК „Егмонт България“
- ISBN: 954-446-761-0
- Переводчик: Емилия Масларова
- Жанр: Детское фэнтези
Электронная книга - «Хари Потър и Орденът на феникса». Краткое содержание книги:
Действието в «Хари Потър и Орденът на феникса» започва в една задушна лятна привечер. Тя ще бъде прорязана от цял низ събития, които ще срутят стената, разделяща вълшебния свят от този на мъгълите. Всичко около Хари се завърта шеметно… Сблъсък с чудовищни създания, който води до ужасяващи последствия. Нашествие от сови, носещи загадъчни послания. Мистериозен спасителен отряд и пожълтял пергамент, изписан със ситен почерк. Вихрен полет към щаба на Ордена на феникса и стремглаво спускане сред потайностите на Министерството на магията. Завръщането на Хари в «Хогуортс» за началото на петата му учебна година е предшествано от неочаквани преживелици и е белязано от страховити събития. И това е само началото! Защото на Хари му предстои да разкрие неподозирани тайни, да се срещне лице в лице с Вие-знаете-кого и неговите смъртожадни, да загуби скъп, любим човек, да узнае много за приятелството и любовта.
— Какво е станало? — подвикна веднага Рон.
— Както ви рекох, великаните не са родени да живеят заедно — напомни тъжно Хагрид. — Не чак на такива тумби. Не ги свърта, през седмица-две почват да се изтребват. Мъже се бият с мъже, жените, и те се хващат за гушите, остатъците от някогашните племена също се хвърлят едни срещу други и туй, без да броим спречкванията за храната и за най-хубавите места за спане или около огъня. И бездруго са на изчезване, човек да си рече, че ще се пазят помежду си, ама не… — Хагрид въздъхна тежко. — Оная нощ стана сбиване, видяхме от входа на пещерата, от нея се виждаше долината. Продължи с часове, невероятен шум се дигна. Щом изгря слънцето, снегът се червенееше, а главата му се търкаляше на дъното на езерото.
— Чия глава? — затаи дъх Хърмаяни.
— На Каркус! — натърти Хагрид. — И тъй, сега вече имаше нов гург, Голгомат. — От устните му пак се откърти тежка въздишка. — Е, не бяхме очаквали, че само два дни откак сме се сприятелили с първия гург, ще се появи друг, пък и долавяхме, че Голгомат не изгаря от желание да ни изслушва, ама к’во да сторим, бяхме длъжни да опитаме.
— И отидохте да говорите с него? — викна невярващо Рон. — След като сте видели как обезглавява другия великан?
— То се знае, че отидохме — потвърди Хагрид, — не бяхме минали толкоз път, че да се откажем само след два дни! Слязохме със следващия подарък, дето бяхме подготвили за Каркус. Ама още преди да си отворя устата, разбрах, че туй е умряла работа. След като се приближихме, видяхме, че онзи си е нахлупил шлема на Каркус, седи и ни се хили. Едър такъв, един от най-едрите там. С черна коса, черни зъби и гердан от кости. Някои си приличаха на човешки. Е, реших да се пробвам: подадох голям топ змейска кожа и рекох: «Тъй и тъй, дар за гурга на великаните…» После, още преди да съм се усетил, увиснах с главата надолу, двама от приятелите му ме бяха сграбчили.
Хърмаяни затули с длан уста.
— И как се измъкна от това? — попита Хари.
— Нямаше да се отърва жив, ако Олимпия не беше там с мен — допълни Хагрид. — Грабна си пръчката и направи една от най-бързите магии, дето съм виждал. Да й се неначудиш! Със заклинание Конюнктивитис порази право в очите ония двамата, дето ме държаха, и те ме пуснаха, само че и ние си бяхме за окайване, понеже бяхме използвали срещу тях магии, а великаните имат зъб на магьосниците точно заради туй. Плюхме си на петите, знаехме, че няма да можем и да припарим повече до бивака им.
— Олеле! — ахна тихо Рон.
— А защо се връщате чак сега, нали сте стояли там само три дни? — учуди се Хърмаяни.
— Как така да си тръгнем само след три дни! — възмути се Хагрид. — Дъмбълдор разчиташе на нас!
— Но току-що ни каза, че не сте могли да припарите повече при великаните!
— Не, през деня не можехме. Трябваше да помислим какво да правим. Тъй че два-три дни се спотайвахме в пещерата и дебнехме оттам. А онуй, дето го видяхме, хич не ни хареса.
— Онзи още ли глави откъсна? — попита погнусена Хърмаяни.
— А, не, и жалко — рече Хагрид.
— В какъв смисъл «жалко»?
— Понеже видяхме, че той има зъб не на всички магьосници, а само на нас.
— Но не и на смъртожадните — побърза да каже Хари.
— Да — потвърди свъсен Хагрид. — Двама-трима гостуваха на гурга ’секи ден и му носеха подаръци, ама тях не ги обръщаше с главата надолу.
— А ти откъде знаеш, че са били смъртожадни? — полюбопитства Рон.
— Знам, щото познах единия — изръмжа Хагрид. — Макнеър, помните ли го? Онзи, дето го пратиха да умори Бъкбийк. Луд за връзване. Дай му да трепе, по туй не отстъпва на Голгомат, нищо чудно, че са се сприятелили.
— Значи Макнеър е убедил великаните да се присъединят към Ти-знаеш-кого? — попита отчаяна Хърмаяни.
— Я чакай, не впрягай колата пред хипогрифите, още не съм ви разправил края — укори я възмутен Хагрид. В началото уж не искаше да разказва нищо, а сега явно му беше приятно. — Тогаз с Олимпия говорихме надълго и нашироко, решихме, че гургът може и да е застанал на страната на Вие-знаете-кого, но туй още не значи, че ще го последват ’сички великани. Бяхме длъжни да опитаме да убедим някои, ония, дето не щат Голгомат за гург.
— А как разбрахте кои не го искат? — изненада се Рон.
— Ами скъсваха ги от бой — отвърна търпеливо Хагрид. — Които имаха повечко ум в главата си, гледаха да не се изпречват на пътя на Голгомат, и те кат’ нас се криеха по пещерите наоколо. Та решихме да пообиколим по тъмно пещерите и да проверим дали няма да уговорим някои.