Хари Потър и Орденът на феникса
- Автор: Роулинг Джоан Кэтлинг
- Серия: Хари Потър #5
- Год: 2003
- Язык: болгарский
- Год: ИК „Егмонт България“
- ISBN: 954-446-761-0
- Переводчик: Емилия Масларова
- Жанр: Детское фэнтези
Электронная книга - «Хари Потър и Орденът на феникса». Краткое содержание книги:
Действието в «Хари Потър и Орденът на феникса» започва в една задушна лятна привечер. Тя ще бъде прорязана от цял низ събития, които ще срутят стената, разделяща вълшебния свят от този на мъгълите. Всичко около Хари се завърта шеметно… Сблъсък с чудовищни създания, който води до ужасяващи последствия. Нашествие от сови, носещи загадъчни послания. Мистериозен спасителен отряд и пожълтял пергамент, изписан със ситен почерк. Вихрен полет към щаба на Ордена на феникса и стремглаво спускане сред потайностите на Министерството на магията. Завръщането на Хари в «Хогуортс» за началото на петата му учебна година е предшествано от неочаквани преживелици и е белязано от страховити събития. И това е само началото! Защото на Хари му предстои да разкрие неподозирани тайни, да се срещне лице в лице с Вие-знаете-кого и неговите смъртожадни, да загуби скъп, любим човек, да узнае много за приятелството и любовта.
— Колко пъти да ви повтарям, добре съм си — инатеше се Хагрид и след като се изправи, се извърна, за да им се усмихне, но само се свъси. — Бре, как само се радвам, че ви виждам пак… добре ли си изкарахте ваканцията, а?
— Някой те е нападнал, Хагрид — заяви Рон.
— За последен път ви казвам, нищо ми няма — сопна се той.
— И за нас ли ще кажеш, че ни няма нищо, ако някой ти дойде с половин кило кайма вместо лице? — попита Рон.
— Трябва да отидеш при Мадам Помфри — настоя притеснена и Хърмаяни, — някои от раните са направо ужасни.
— И сам ще се оправя — извика раздразнен Хагрид.
Отиде при огромната дървена маса в средата на колибата и махна с рязко движение оставената там кърпа. Отдолу се показа парче кърваво сурово месо, вече позеленяло и малко по-голямо от автомобилна гума.
— Нали няма да го ядеш, Хагрид? — каза Рон и се надвеси да го огледа по-отблизо. — Изглежда ми отровно.
— Тъй и трябва да си изглежда, т’ва е змейско месо — обясни Хагрид. — И няма да го ям.
Вдигна го и го долепи отляво на лицето си. Изпъшка тихо от облекчение, а по брадата му се застича зеленикава кръв.
— Тъй е по-добре. Облекчава смъденето.
— Ще ни разкажеш ли какво ти се е случило? — попита Хари.
— Не мога, Хари. Строго поверително е. Кажа ли ви, ще си изгубя не само работата.
— Да не са те набили великаните? — промълви едва чуто Хърмаяни.
Пръстите на Хагрид се плъзнаха по змейското месо и то пльосна върху гърдите му.
— Великаните ли? — възкликна Хагрид и улови месото още преди то да е достигнало до колана, после пак го долепи до лицето си. — Кой изобщо ви е говорил за великани? С кого сте приказвали, а? Кой ви е издрънкал, че съм…
— Досетихме се — каза момичето така, сякаш се извинява.
— Бре, я виж, досетили се били — викна Хагрид и се вторачи строго в Хърмаяни с окото, което не бе затулено от месото.
— Е, беше си… очевидно — отбеляза и Рон.
Хари кимна.
Хагрид ги зяпна, после изсумтя, метна парчето месо отново на масата и отиде при чайника, който вече свистеше.
— Не съм срещал деца кат’ вас, знаят и онуй, дето хич и не бива да узнават — смотолеви той и ливна от врялата вода в три чаши, които приличаха на кофи. — Не че ви хваля. Бива ли да сте тъй любопитни, да си врете носа в ’сичко!
Но брадата му потрепна радостно.
— Значи си ходил да търсиш великани? — каза Хари и се настани усмихнат на масата.
Хагрид остави пред всекиго чаша чай и също седна, после пак взе месото и си го лепна на лицето.
— Амиии… да — изфъфли. — Ходих да търся великани.
— И намери ли? — попита тихо Хърмаяни.
— Е, право да ви кажа, не е чак толкоз трудно. Само да ги знаете к’ви са грамадни!
— Къде са? — наостри уши Рон.
— Из планините — посочи мъгляво Хагрид.
— Защо тогава мъгълите…
— Ааа… срещат ги, срещат ги — прекъсна го свъсен Хагрид. — Ама после се оказва, че за гибелта им били виновни планинарските злополуки.
Той понамести месото, за да покрие най-страшните отоци.
— Хайде, Хагрид, разкажи какво си правил! — примоли се Рон. — Ти ще ни разправиш как великаните са те нападнали, а пък Хари ще ти каже как му се нахвърлиха дименторите…
Хагрид се задави с чая и изпусна месото: закашля се и напръска масата обилно със слюнка, чай и змейска кръв, а зеленясалата мръвка се плъзна и падна с тихо пльок на пода.
— Как тъй са ти се нахвърлили диментори? — изръмжа той.
— Ти не знаеше ли? — разшири очи от изненада Хърмаяни.
— Не знам нищо, нямам си и понятие к’во е ставало, откак съм заминал. Бях пратен по тайна работа, само това оставаше, да ме следват сови… ах, проклетите му диментори! Ама сериозно ли?
— Сериозно, дойдоха в Литъл Уингинг и ни нападнаха с братовчед ми, после Министерството на магията ме изключи от училище…
— К’ВО?
— … Наложи се да ходя по разни заседания, но, хайде, първо ти ни разкажи за великаните.
— Изключили са те от училище ли?
— Първо ти кажи как прекара лятото, после и аз ще ти разправям.
Хагрид облещи срещу него окото, което не бе затворено от отока. Хари отвърна на погледа му с невинна решителност.
— Е, хайде, от мен да мине — примири се Хагрид.
Наведе се и дръпна от пастта на Фанг змейската мръвка.
— О, недей, Хагрид, не е хигиенич… — поде Хърмаяни, ала той вече си бе сложил месото върху издутото око.
Отпи още веднъж от чая, да му вдъхне сила, и рече:
— И тъй, тръгнахме веднага след края на срока…
— И Мадам Максим ли дойде с теб? — прекъсна го Хърмаяни.
— Да, точно тя — потвърди Хагрид и върху няколкото сантиметра от лицето му, които не бяха закрити от брадата и позеленялото месо, се появи умиление. — И тъй, поехме само двамата. И от мен да го чуете, много е учена, издокарана жена тая Олимпия и понеже знаех накъде сме се запътили, се питах как ли ще се почувства, като тръгнем да се катерим по чуките и да спим по пещерите, ама тя и гък не каза.