Хари Потър и Орденът на феникса

— Навън е много студено — взе да се оправдава тя, понеже Рон изцъка нетърпеливо с език.

Промушиха се през дупката зад портрета и побързаха да се покрият с мантията невидимка (Рон бе порасъл на височина толкова много, че трябваше да приклекне, за да не му се подават краката), след това заслизаха бавно, крадешком по многото стълбища, като от време на време спираха и проверяваха картата за следи от Филч или Госпожа Норис. Провървя им: не видяха никого освен Почтибезглавия Ник, който се рееше разсеяно и си тананикаше нещо, ужасно наподобяващо «Уизли, ти си нашият цар!». Прекосиха на пръсти Входната зала и излязоха в притихналия, забулен със сняг парк. С подскочило от радост сърце Хари видя пред себе си златисти квадратчета светлина и дим, който се виеше от комина на Хагрид. Закрачи бързо натам, а Рон и Хърмаяни се запрепъваха, докато ситняха подире му. Вървяха развълнувани през все по-дебелия сняг, който поскърцваше под краката им, и накрая излязоха пред дървената врата. Хари вдигна юмрук и похлопа три пъти, а отвътре се чу яростен лай.

— Ние сме, Хагрид! — провикна се през ключалката Хари.

— Трябваше да се сетя — промърмори пресипнал глас.

Тримата засияха от щастие под мантията невидимка — от гласа на великана доловиха, че им се е зарадвал.

— Прибрал съм се преди три секунди… Назад, Фанг… назад, ти казах, проклетник такъв…

Резето беше махнато, вратата се отвори със скърцане и в пролуката се показа главата на Хагрид.

Хърмаяни изписка.

— Да го ’земе Мерлин дано, по-тихо! — рече припряно Хагрид и се взря трескаво над главите им. — С мантията сте, а? Е, влизайте, де!

— Извинявай! — простена Хърмаяни, след като тримата се промушиха покрай него вътре в къщурката и махнаха мантията, та той да ги види. — Аз само… о, Хагрид!

— Нищо ми няма — побърза да каже той, после затвори след тях вратата и се спусна да дръпне всички пердета, Хърмаяни обаче продължи да се блещи ужасена срещу него.

Косата му бе сплъстена от засъхналата кръв, лявото му око се беше превърнало в издута цепка сред моравочерни отоци. По лицето и ръцете му се виждаха множество рани, някои от които още кървяха, Хагрид стъпваше някак сковано и затова Хари заподозря, че може да има и счупени ребра. Личеше си, че се е прибрал току-що: върху облегалката на един от столовете беше хвърлено дебело черно пътно наметало, на стената точно при вратата беше облегната раница, толкова грамадна, че в нея преспокойно щяха да се поберат няколко деца. Хагрид, който бе два пъти по-висок от повечето хора, закуцука към огъня и сложи в него бакърен чайник.

— Какво ти се е случило? — попита притеснен Хари, а Фанг подрипваше около тях и се опитваше да ги близне по лицата.

— Нали ви рекох вече, нищо — отсече Хагрид. — Ще пийнете ли по едно чайче?

— На друг ги разправяй тия, я как си се подредил! — намеси се и Рон.