Хари Потър и Орденът на феникса

Излезе и затвори с трясък вратата след себе си. Хари понечи да отметне мантията невидимка, ала Хърмаяни го сграбчи за китката.

— Недей още — пошепна в ухото му. — Ами ако не си е тръгнала!

Хагрид явно бе на същото мнение, защото прекоси с тежка стъпка стаята и отмести с два-три сантиметра пердето.

— Връща се в замъка — съобщи тихо той. — Брей… седнала да инспектира хората!

— Да — потвърди Хари и смъкна мантията невидимка. — Трелони вече е на изпитателен срок…

— Аааа… с какво смяташ да ни занимаваш в час, Хагрид? — попита Хърмаяни.

— Не бери грижа за т’ва, измислил съм ви колкото щеш интересни уроци — оповести разпалено Хагрид, след което грабна от масата змейското месо и пак си го залепи върху окото. — Пазя няколко създания специално за курса с изпита за СОВА, чакайте само да ги видите, страхотни са.

— Ъъъ… Какво им е страхотното? — попита плахо Хърмаяни.

— Няма да ви кажа — рече щастлив Хагрид. — Не ща да ви развалям изненадата.

— Виж какво, Хагрид — каза припряно Хърмаяни, решила, че е безпредметно да увърта, — професор Ъмбридж няма да е особено доволна, ако доведеш в часа нещо прекалено опасно.

— Опасно ли? — повтори той наистина недоумяващо. — Я не ставай за смях, и през ум не ми е минавало да ви водя нещо опасно. Тъй, де, опасните умеят да си се грижат сами за себе си…

— Хагрид, трябва да издържиш инспекцията на Ъмбридж и за да го направиш, наистина не е зле тя да види, че ни учиш как да се грижим за рунтави хоботковци, как да различаваме бодливци от таралежи, ей такива неща! — заяви убедено Хърмаяни.

— Ама това хич не е интересно — възрази Хагрид. — Тия създания, дето съм ви приготвил, са далеч по-възхитителни. Отглеждам ги от години и направо съм горд, че притежавам единственото опитомено стадо на Британските острови.

— Много те моля, Хагрид… — проплака наистина отчаяно Хърмаяни. — Ъмбридж само си търси повод да се отърве от учителите, които според нея са твърде близки с Дъмбълдор. Умолявам те, Хагрид, учи ни на нещо скучно, което ще се падне на изпита за СОВА.

Но Хагрид само се прозина широко и хвърли замечтан едноок поглед към огромния креват в ъгъла.

— Вижте к’во, имах тежък ден, късно е — рече той и потупа леко Хърмаяни по рамото, при което коленете й се подгънаха и се удариха с тъп звук в пода. — О… извинявай… — Хагрид я издърпа за яката на мантията. — И не се бойте за мен, ей на, прибрах се, приготвил съм ви за часовете страхотни неща… а сега тримата се връщайте в замъка и да не забравите да си махнете следите!

— Съмнявам се, че му влезе нещо в главата — отбеляза Рон подир малко.

След като се увериха, че хоризонтът е чист, те тръгнаха през все по-дебелия сняг към замъка, без да оставят следи — Хърмаяни правеше пътем магия за заличаване.

— В такъв случай ще отида и утре — закани се решително тя. — Ако трябва, сама ще му подготвям часовете. Все ми е едно дали Ъмбридж ще изхвърли Трелони, но няма да допусна да се отърве от Хагрид!