Хари Потър и Орденът на феникса
- Автор: Роулинг Джоан Кэтлинг
- Серия: Хари Потър #5
- Год: 2003
- Язык: болгарский
- Год: ИК „Егмонт България“
- ISBN: 954-446-761-0
- Переводчик: Емилия Масларова
- Жанр: Детское фэнтези
Электронная книга - «Хари Потър и Орденът на феникса». Краткое содержание книги:
Действието в «Хари Потър и Орденът на феникса» започва в една задушна лятна привечер. Тя ще бъде прорязана от цял низ събития, които ще срутят стената, разделяща вълшебния свят от този на мъгълите. Всичко около Хари се завърта шеметно… Сблъсък с чудовищни създания, който води до ужасяващи последствия. Нашествие от сови, носещи загадъчни послания. Мистериозен спасителен отряд и пожълтял пергамент, изписан със ситен почерк. Вихрен полет към щаба на Ордена на феникса и стремглаво спускане сред потайностите на Министерството на магията. Завръщането на Хари в «Хогуортс» за началото на петата му учебна година е предшествано от неочаквани преживелици и е белязано от страховити събития. И това е само началото! Защото на Хари му предстои да разкрие неподозирани тайни, да се срещне лице в лице с Вие-знаете-кого и неговите смъртожадни, да загуби скъп, любим човек, да узнае много за приятелството и любовта.
— Знаел си къде отивате ли? — попита Хари. — Знаел си къде са великаните?
— Е, Дъмбълдор знаеше, та ни каза и на нас — уточни Хагрид.
— Крият ли се? — обади се и Рон. — Тайна ли е къде човек може да ги открие?
— Не — поклати Хагрид рошавата си глава. — Но повечето магьосници не ги е грижа къде живеят великаните, пък си е и доста далечко. Не се стига лесно, поне не за човеците, де, та ни трябваха напътствията на Дъмбълдор. Вървяхме някъде към месец, додето стигнем…
— Месец ли? — ахна Рон, сякаш за пръв път чуваше някой да е пътувал чак толкова невероятно дълго. — А не можехте ли просто да грабнете някой летекод?
В окото на Хагрид, което се виждаше, се мерна учудване и той го присви едва ли не със съжаление срещу момчето.
— Следяха ни, Рон — рече той дрезгаво.
— Как така са ви следели?
— Ами така. Ония от министерството държат под око Дъмбълдор и ’секи, дето според тях се е хванал с него, и…
— Това го знаем — прекъсна го припряно Хари, изгарящ от нетърпение да чуе разказа на Хагрид, — знаем, че от министерството държат Дъмбълдор под наблюдение…
— Затова, значи, не сте могли да направите магия, с която да стигнете дотам? — слиса се Рон. — През целия път е трябвало да се държите като мъгъли?
— Е, чак през целия… не — възрази уклончиво Хагрид. — Ама трябваше да внимаваме много… тъй де, нали с Олимпия си бием на очи…
Рон издаде приглушен звук, нещо средно между сумтене и подсмърчане, и веднага си пийна от чая.
— Лесно е да ни проследят. Правехме се, че отиваме заедно на почивка, та мръднахме до Франция, уж сме се запътили към училището на Олимпия, знаехме, че някой от министерството ни следи. Трябваше да вървим бавно, щото нали нямам право да върша магии, пък ония в министерството само си търсят повод да ни спипат. Успяхме да го заблудим негодника от министерството, дето слухтеше подире ни, някъде при Дийджон духнахме…
— Ооооо, при Дижон! — възкликна развълнувана Хърмаяни. — Ходила съм там през ваканцията, видяхте ли…
Тя млъкна, като забеляза изражението на Рон.
— После все пак се престрашихме да направим някоя и друга магийка, изкарахме си не зле. На границата с Полша налетяхме на двама луди тролове, в една кръчма в Минск се изпокарах с някакъв вампир, но иначе всичко си беше кат’ по вода. Щом стигнахме до мястото, тръгнахме да катерим планините и да търсим следи от великани. Тогаз пак зарязахме магиите. Едно, щото великаните имат зъб на магьосниците и не искахме да ги настройваме още от самото начало срещу себе си, и друго, понеже Дъмбълдор ни бе предупредил, че и Вие-знаете-кой също е решил да се свърже с великаните. Каза, че той сто на сто вече бил пратил при тях свои хора. Заръча да сме си отваряли очите на четири и да не сме привличали вниманието, да не би някъде наоколо да се навъртат смъртожадни.
Хагрид замълча и отпи голяма глътка от чая.
— Продължавай! — подкани нетърпеливо Хари.
— Ама ги намерихме! — оповести дръзко Хагрид. — Веднъж през нощта се качихме на един хребет и що да видим… бивака на великаните! Малки огньове, а грамадни сенки… все едно гледахме как планината шава.
— Колко големи са? — попита сподавено Рон.
— Някъде към шест метра — отвърна нехайно Хагрид. — По-едрите може да отиват и към седем.
— И колко са? — полюбопитства Хари.
— Мен ако питаш, към седемдесе-осемдесе — рече Хагрид.
— Само толкова? — ахна Хърмаяни.
— Да — потвърди тъжно Хагрид, — останали са към осемдесе, а навремето са нямали чет, племената им, стотина на брой, са били пръснати на’сякъде по широкия свят. Ама от векове измират и туйто. И магьосниците, разбира се, са избили доста, но великаните главно самички си се изтребват, сега пък мрат направо като мухи. Не са създадени да живеят на такива големи тумби, според Дъмбълдор ние сме били виновни, магьосниците ги били принудили да избягат по-далеч от нас и те, щат не щат, трябвало да се държат един за друг, за да не си изпатят.
— Видяхте ги, значи, после какво? — рече Хари.
— После изчакахме да се съмне, не щяхме да се промъкваме по тъмно, да не ни сторят нещо! — възкликна Хагрид. — Някъде към три след полунощ заспаха кой дето си седеше. Ние обаче не сме мигнали чак до сутринта. Току-виж някой се събуди и дойде при нас! Пък и хъркаха, не е за разправяне! Призори даже събориха една лавина. Но щом се развидели, слязохме да ги видим.