Хари Потър и Орденът на феникса
- Автор: Роулинг Джоан Кэтлинг
- Серия: Хари Потър #5
- Год: 2003
- Язык: болгарский
- Год: ИК „Егмонт България“
- ISBN: 954-446-761-0
- Переводчик: Емилия Масларова
- Жанр: Детское фэнтези
Электронная книга - «Хари Потър и Орденът на феникса». Краткое содержание книги:
Действието в «Хари Потър и Орденът на феникса» започва в една задушна лятна привечер. Тя ще бъде прорязана от цял низ събития, които ще срутят стената, разделяща вълшебния свят от този на мъгълите. Всичко около Хари се завърта шеметно… Сблъсък с чудовищни създания, който води до ужасяващи последствия. Нашествие от сови, носещи загадъчни послания. Мистериозен спасителен отряд и пожълтял пергамент, изписан със ситен почерк. Вихрен полет към щаба на Ордена на феникса и стремглаво спускане сред потайностите на Министерството на магията. Завръщането на Хари в «Хогуортс» за началото на петата му учебна година е предшествано от неочаквани преживелици и е белязано от страховити събития. И това е само началото! Защото на Хари му предстои да разкрие неподозирани тайни, да се срещне лице в лице с Вие-знаете-кого и неговите смъртожадни, да загуби скъп, любим човек, да узнае много за приятелството и любовта.
На прага стоеше професор Ъмбридж, беше с наметалото от зелен туид и с нещо като ушанка от същия плат. Свила устни, тя се понаклони назад, за да види лицето на Хагрид — стигаше му най-много до пъпа.
— Такаааа — проточи тя бавно, на висок глас, все едно говори на глух. — Вие сте Хагрид, нали?
Без да дочака отговор, нахълта в стаята и завъртя във всички посоки изпъкналите си очи.
— Чиба! — извряска Ъмбридж и замахна с дамската си чанта към Фанг, който се бе метнал към нея и се опитваше да я близне по лицето.
— Ъъъ… не че искам да съм груб — рече Хагрид, който се бе втренчил в нея, — ама вие коя сте, да го ’земат мътните.
— Казвам се Долорес Ъмбридж.
Тя продължи да оглежда колибата. На два пъти впери очи право в ъгъла, където Хари бе застинал, заклещен като в сандвич между Рон и Хърмаяни.
— Долорес Ъмбридж ли? — повтори доста объркан Хагрид. — Ама вие не бяхте ли от министерството… не работехте ли при Фъдж?
— Да, бях първи заместник-министър — потвърди жената, която вече обикаляше колибата и оглеждаше всичко наред, като се почне от подпряната на стената раница и се стигне до захвърленото на стола пътно наметало. — А сега преподавам защита срещу Черните изкуства…
— Много сте смела — рече Хагрид, — вече няма много кандидати за таз работа…
— Освен това съм велика инквизиторка на «Хогуортс» — продължи Ъмбридж, без да показва с нищо, че го е чула.
— Туй пък к’во е? — сбърчи той чело.
— Тъкмо се канех да ви питам същото — посочи Ъмбридж натрошените порцеланови парчета на пода, останали от чашата на Хърмаяни.
— А, това ли! — възкликна Хагрид и доста неуместно погледна към ъгъла, където се бяха скрили Хари, Рон и Хърмаяни. — Това… го счупи Фанг. Наложи се да си ’зема нова — посочи той пълната си чаша, без да сваля другата ръка от змейското месо, долепено до окото му.
Сега Ъмбридж се беше втренчила в Хагрид и оглеждаше най-внимателно вече не колибата, а него.
— Чух гласове — обяви тя невъзмутимо.
— Приказвах на Фанг — каза решително Хагрид.
— А той ви отговаряше, така ли?
— Ами… в известен смисъл — притесни се Хагрид. — Понякога казвам, че Фанг си е направо човек…
— От вратата на замъка към колибата ви водят три следи, оставени по преспите — съобщи мазно Ъмбридж.
Хърмаяни ахна и Хари долепи длан до устата й. Добре че Фанг тъкмо душеше шумно полите на мантията на професор Ъмбридж и тя не ги чу.
— Току-що се прибирам — обясни Хагрид и махна с огромната си ръка към раницата. — Може някой да се е отбил преди туй и да сме се разминали.
— Няма следи, които да се отдалечават от вратата на колибата ви.
— Ами… де да знам що е така… — запъна се Хагрид и след като си подръпна притеснено брадата, пак погледна към ъгъла, където стояха Хари, Хърмаяни и Рон, сякаш търсеше помощ от тях. — Ъъъ…
Ъмбридж се обърна рязко и отиде чак в другия край на къщурката, като се оглеждаше внимателно. Наведе се и надзърна под леглото. Отвори долапите на Хагрид. Мина на четири-пет сантиметра от мястото, където Хари, Рон и Хърмаяни се бяха залепили за стената. Докато тя вървеше покрай тях, Хари дори си глътна корема. След като надникна и в огромния котел, където Хагрид си готвеше, Ъмбридж пак се завъртя и попита:
— Какво се е случило? Къде сте пострадали така?
Хагрид махна припряно змейското месо от лицето си и това според Хари беше грешка, защото сега черните и моравите отоци около окото му се видяха съвсем ясно, както и многото кръв, и прясна, и засъхнала.
— А, това ли… малка злополука — отвърна той недодялано.
— Малка злополука ли?
— Ами да… спънах се.
— Спънали сте се, значи — повтори ледено Ъмбридж.
— Точно тъй, спънах се. В… в метлата на един приятел. Самият аз не летя. Нали ме виждате, едричък съм, надали ще се намери метла, дето да ме издържи. Та тоя мой приятел отглежда абраксански жребци, не знам дали някога сте ги виждали, аууу, много са големи, с криле, същински зверове. Пояздих един и да ви кажа…
— Къде сте били? — прекъсна Ъмбридж с безразличие брътвежа на Хагрид.
— Къде съм бил ли?…
— Да, къде сте били — повтори тя. — Учебният срок започна преди два месеца. Наложи се да ви замества друг преподавател. Никой от колегите ви така и не можа да ми даде информация къде точно се намирате. Не сте оставили адрес. Къде бяхте?
Настана мълчание, през което Хагрид я зяпна и с второто, току-що открито око. Хари едва ли не чуваше как мозъкът му работи трескаво.
— Ходих… ходих да си укрепя здравето — рече накрая той.