Хари Потър и Орденът на феникса
- Автор: Роулинг Джоан Кэтлинг
- Серия: Хари Потър #5
- Год: 2003
- Язык: болгарский
- Год: ИК „Егмонт България“
- ISBN: 954-446-761-0
- Переводчик: Емилия Масларова
- Жанр: Детское фэнтези
Электронная книга - «Хари Потър и Орденът на феникса». Краткое содержание книги:
Действието в «Хари Потър и Орденът на феникса» започва в една задушна лятна привечер. Тя ще бъде прорязана от цял низ събития, които ще срутят стената, разделяща вълшебния свят от този на мъгълите. Всичко около Хари се завърта шеметно… Сблъсък с чудовищни създания, който води до ужасяващи последствия. Нашествие от сови, носещи загадъчни послания. Мистериозен спасителен отряд и пожълтял пергамент, изписан със ситен почерк. Вихрен полет към щаба на Ордена на феникса и стремглаво спускане сред потайностите на Министерството на магията. Завръщането на Хари в «Хогуортс» за началото на петата му учебна година е предшествано от неочаквани преживелици и е белязано от страховити събития. И това е само началото! Защото на Хари му предстои да разкрие неподозирани тайни, да се срещне лице в лице с Вие-знаете-кого и неговите смъртожадни, да загуби скъп, любим човек, да узнае много за приятелството и любовта.
— Обикаляли сте тъмните пещери и сте търсели великани! — ахна благоговейно Рон.
— Плашеха ни не толкоз великаните — вметна Хагрид. — Повече ни притесняваха смъртожадните. Преди да поемем на път, Дъмбълдор ни бе предупредил да си нямаме вземане-даване с тях, особено ако можем да го избегнем, ама за беда те знаеха, че сме там, подозирам, че им е казал Голгомат. Нощем, додето великаните спяха, а ние се канехме да обиколим тихомълком пещерите, Макнеър и останалите също не стояха със скръстени ръце, шареха из планината и ни издирваха. Едвам спрях Олимпия да не им се нахвърли! — усмихна се Хагрид така, че около устата рунтавата му брада се понадигна. — Все напираше да ги напада… бре, огън жена е тая Олимпия… сигурно щот’ е французойка…
Хагрид се взря с премрежен поглед в огъня. Хари го остави да се отдаде на спомени за около половин минута, сетне се прокашля силно.
— И какво стана? Успяхте ли да се доближите до някой от другите великани?
— Какво? А, да… приближихме се! Дааа, на третата нощ след убийството на Каркус излязохме тихомълком от пещерата, дето се криехме, и кат’ поехме обратно към долината, все се озъртахме за смъртожадни. Влязохме в една-две пещери… нищо, обаче някъде в шестата се натъкнахме на трима великани, и те, горките, се спотайваха.
— Сигурно вътре в пещерата е било претъпкано — отбеляза Рон.
— Ааа, нямаше къде и омайница да падне — потвърди Хагрид.
— И щом ви видяха, нападнаха ли ви? — уплаши се Хърмаяни.
— Сигурно щяха да ни нападнат, ама не можеха, и тримата бяха тежко ранени — обясни Хагрид. — Пасмината на Голгомат ги беше пребила от бой, щом се поокопитили, те допълзели в най-близката пещера и се скрили. Но както и да е. Та единият поназнайваше езика ни и почна да превежда на останалите, криво-ляво, приеха добре каквото им казахме. И тъй, продължихме да ходим в пещерата и да навестяваме ранените… По едно време май убедихме шестима-седмина…
— Шестима-седмина ли? — възкликна нетърпеливо Рон. — Не е зле… ще дойдат ли да се сражават с нас срещу Ти-знаеш-кого?
Тук обаче се намеси Хърмаяни.
— Какво ще рече «по едно време», Хагрид? — попита тя.
Той я изгледа тъжно.
— Пасмината на Голгомат нападна пещерите. Който оцеля, не щеше и да чуе повече за нас.
— Значи… значи няма да дойдат великани? — разочарова се Рон.
— Не, няма — потвърди с тежка въздишка Хагрид, след което пак обърна месото откъм по-хладната страна, — ама ние си изпълнихме задачата, предадохме им посланието на Дъмбълдор, някои го чуха и подозирам, че ще го запомнят. Може пък ония, дето не щат да остават с Голгомат, ще слязат от планината, ще си спомнят, че Дъмбълдор е приятелски настроен към тях… и ще дойдат насам.
Прозорецът вече се покриваше със сняг. Хари усети, че при коленете мантията му е подгизнала: Фанг бе положил върху скута му глава и точеше ли, точеше лиги.
— Хагрид! — повика тихо след малко Хърмаяни.
— Мммм?
— Ами… докато беше там… имаше ли някакви знаци… разбра ли нещо за… за майка си?
Хагрид впи в нея окото, което не бе покрито с месото, и тя трепна.
— Извинявай… аз… няма значение…
— Умряла е… — смотолеви Хагрид. — Преди много години. Казаха ми.
— О… много съжалявам — пророни едва чуто момичето.
Хагрид сви огромни рамене.
— Няма защо — отсече той. — Почти не я помня… А и не беше кой знае колко добра майка.
Пак замълчаха. Хърмаяни погледна притеснена Хари и Рон, явно искаше да кажат нещо.
— Но още не си ни обяснил как си се подредил така — рече Рон и махна с ръка към окървавеното лице на Хагрид.
— И защо се връщаш чак сега — допълни Хари. — Сириус ни каза, че Мадам Максим се е прибрала преди цяла вечност…
— Кой те нападна, а? — попита Рон.
— Никой не ме е нападал — каза вироглаво Хагрид. — Аз…
Но така и не се чу какво обяснява, защото точно в този миг на вратата изведнъж се задумка. Хърмаяни ахна, чашата се плъзна между пръстите й и се натроши на пода, Фанг излая. И четиримата погледнаха прозореца при входната врата. През тънкото перде се мярна сянката на човек, нисък и тантурест.
— Оная! — изшушука Рон.
— Скрийте се бързо — прикани ги веднага Хари и след като грабна мантията невидимка, заметна с нея себе си и Хърмаяни, а Рон притича около масата и също се пъхна отдолу.
Притиснати един до друг, тримата се спотаиха в ъгъла. Фанг се разлая като бесен по вратата. Хагрид изглеждаше много объркан.
— Скрий чашите, Хагрид!
Той грабна чашите на Хари и Рон и ги пъхна под дюшечето в коша на Фанг. Кучето вече се мяташе по вратата, господарят му го изрита и отвори.