Окото на света
- Автор: Джордан Роберт
- Серия: wheel of time #1
- Год: 1998
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Окото на света». Краткое содержание книги:
Перин въздъхна.
— Извинявай. Радвам се, че си се позабавлявала и си могла да потанцуваш.
Внезапно тя го прегърна и заплака на рамото му. Той неловко я погали по косата. „Ранд на мое място щеше да знае как да постъпи“ — помисли си Перин. Ранд се оправяше много по-лесно с момичетата. Не като него, дето никога не знаеше какво да направи и какво да каже.
— Казах ти, че съжалявам, Егвийн. Наистина се радвам, че ти е било приятно да потанцуваш. Наистина.
— Кажи ми, че са живи — изхлипа тя на гърдите му.
— Какво?
Тя се отдръпна и го погледна в очите.
— Ранд и Мат. И останалите. Кажи ми, че са живи.
Той вдиша дълбоко и се огледа нерешително в околния мрак.
— Живи са — отрони най-сетне Перин.
— Добре. — Тя бързо се почеса по брадичката. — Това исках да чуя. Лека нощ, Перин. И лек сън. — Повдигна се на пръсти, целуна го по бузата и се шмугна покрай него, преди да успее да й отвърне.
Той се извърна и я изгледа. Ила се изправи да я посрещне и двете жени се запътиха към фургона, говорейки си тихо. „Ранд щеше да го разбере — помисли си Перин, — но аз не мога.“
Тънкият сребрист сърп на младата луна се издигна над хоризонта, далече в нощта завиха вълци. Той потръпна. Утре щеше да има достатъчно време да мисли за вълците. Грешеше. Те го чакаха, за да го поздравят в съня му.
Глава 26
Бели мост
За всеобща радост последните колебливи тонове на онова, което трябваше да мине за „Вятъра, който клати върбата“, заглъхнаха и Мат свали от устата си гравираната със злато и сребро флейта на Том. Ранд, от своя страна, свали ръце от ушите си. Един моряк, който навиваше въже на палубата близо до тях, въздъхна облекчено. За миг единствените звуци около тях останаха плисъкът на вълните, ритмичното проскърцване на греблата и виенето на силния вятър. Вятърът духаше право срещу носа на „Вейка“ и безполезните платна, както в повечето случаи, бяха прибрани.
— Би трябвало да съм ти благодарен — изтърси най-сетне Том, — че ми показа колко вярна е старата поговорка. Колкото и да го учиш, прасето никога няма да засвири на флейта. — Морякът избухна в смях, а Мат надигна флейтата, сякаш се канеше да го удари с нея по главата. Том ловко измъкна инструмента от юмрука му и го прибра в кожения калъф. — Все си мислех, че вие, овчарите, си убивате времето, като надувате гайди и цафари, докато пасете стадата си. Сега вече разбрах, че трябвз да вярвам само на онова, което съм разбрал от първа ръка.
— Ранд е овчар — изсумтя Мат. — Той свири на гайда, не аз.
— Е, тъй де, той поне вдъхва известни надежди. А ти, момче, ти май по-добре да наблегнеш на жонглирането. Поне за това имаш известен талант.
— Том — намеси се Ранд. — Не разбирам защо се мъчиш толкова упорито. — Той хвърли поглед към моряка и сниши глас. — В края на краищата, ние всъщност нямаме намерение да ставаме веселчуни. Правим го само за да се прикрием, докато намерим Моарейн и другите.
Том дръпна мустака си и се загледа умислено в меката тъмнокафява кожа на калъфа на флейтата.
— Ами ако не ги намерим, момче? Не може да се каже със сигурност дори дали са живи.
— Живи са — отвърна му убедено Ранд и се обърна към Мат, за да подири подкрепа от него, но Мат беше сбърчил вежди и беше стиснал устни, а очите му се бяха забили в палубата. — Добре де, кажи и ти нещо — подкани го Ранд. — Какво си се нацупил толкова, че не можеш да свириш на флейта! И аз не се справям много добре. Пък и не знам някога да си искал да свириш на флейта.
— Ами ако са загинали? — промълви тихо Мат. — Трябва да се примирим с фактите, нали?
В този момент дежурният на мостика извика:
— Бели мост! Бели мост!
Ранд обаче остаца втренчен в лицето на приятеля си. Искаше да му каже толкова неща, за които не можеше да намери подходящи думи. Двамата бяха длъжни да вярват, че другите са оцелели. Трябваше да вярват. „А защо? — попита го един тъничък глас от дълбините на съзнанието му. — За да стане всичко като в някой от разказите на Том ли? Героите намират съкровището, побеждават злодея и заживяват дълго и щастливо, така ли? Но някои от разказите му не свършват така. В някои героите загиват. А ти герой ли си, Ранд ал-Тор? Герой ли си ти, овчарче?“
Мат внезапно се изчерви и отмести поглед. Освободил се от мислите си, Ранд скочи и се запъти към перилото, сред бъркотията по палубата. Мат бавно тръгна след него. Моряците се бяха разбързали. Босите им крака кънтяха по палубата. Някои мъкнеха големи кожени торби, натъпкани до пръсване с вълна, други оправяха въжета, дебели колкото китката на Ранд. Въпреки привидната суматоха всички вършеха работата си с увереността на хора, правили тези неща поне хиляда пъти, но капитан Домон подвикваше нареждания и ругаеше онези, които според него се пипкаха и не изпълняваха задълженията си достатъчно енергично.