Окото на света

Том се поколеба, претегляйки кесията в ръката си, но Ранд се намеси:

— Имаме среща с приятели тук, капитане, а после заедно ще продължим към Кемлин. Ще трябва някой друг път да видим Иллиан.

Устата на Том се изкриви кисело, той изпухтя под мустак и пъхна кесията в джоба си.

— Може би ще дойдем, ако хората, с които трябва да се срещнем, не са тук, капитане.

— Ясно — отвърна разочарован Домон. — Ама си помислете. Колко лошо, че не мога да задържа Гелб на борда, за да отвлича гнева на останалите. Мисля, че ще трябва да подкарам по-полека, дори ако това ми струва три пъти по-дълго пътуване до Иллиан. Е, дано тези тролоци наистина да са гонили вас.

Ранд примигна, но не каза нищо. Мат обаче не беше толкова предпазлив.

— Защо смятате, че не са гонили нас? — настоя той. — Бяха дошли за същото съкровище, за което и ние.

— Може и тъй да е — избоботи капитанът, почеса брада с дебелите си пръсти и посочи джоба, в който Том беше пъхнал кесията. — Двойно ще ви дам, ако се върнете да разтушавате хората ми, та да не мърморят колко ги тормозя. Помислете си. Потеглям утре заран, при изгрев слънце. — И се обърна и закрачи към търговците.

Том все още се колебаеше, но Ранд го забута към рампата, без да му даде възможност да възрази, и веселчунът се остави да го поведат. Сред множеството по кея се разнесе шепот, когато хората забелязаха покритото с цветни кръпки наметало на Том. Някои подвикнаха дали ще прави представление и къде. „Дотук с незабелязаната ни поява“ — помисли си отчаяно Ранд. До залез слънце из целия Бял мост щеше да се разнесе мълвата, че в града е пристигнал веселчун. Той подкара Том по-бързо и веселчунът, мълчалив и нацупен, дори и не се опита да забави крачка, за да се поперчи малко заради вниманието, с което го удостояваха хората.

Кочияшите на каретите изгледаха с любопитство Том от високите си капри, но явно достойнството на службата не им позволяваше да викнат след него. Без да има никаква представа къде точно отиват, Ранд тръгна по улицата, която минаваше успоредно на речния бряг и се спускаше под моста.

— Трябва на всяка цена да намерим Моарейн и останалите — каза той. — И колкото се може по-скоро. Трябваше да се сетим да подменим наметалото на Том.

Том изведнъж разтърси рамене и закова на място.

— Някой ханджия би могъл да ни каже дали са тук, или са минали през града. Ханджиите знаят всички новини и клюки. Ако не са тук… — Той погледна Ранд и Мат. — Ако не са тук, трябва да си поговорим. — На Ранд и Мат им се наложи да побързат, за да не изостанат.

В центъра на града имаше голям площад, застлан с камъни, изтрити от поколения пешеходци и колелета на каруци. Странноприемници обграждаха площада, а също и магазини, все високи сгради от червени тухли, с табели на входа, носещи същите имена като онези, които Ранд беше прочел на вратите на каретите на кея. Том нахълта в един от хановете, сякаш го беше избрал напосоки. Клатената от вятъра табела над вратата представяше олюляващ се мъж с вързоп на гърба от едната страна, и същия мъж, положил глава на възглавница от другаа, а надписът отдолу гласеше: „Отдих за пътника“.