Окото на света

— Млади жени — намеси се Ила, не по-малко тъжно от съпруга си. — Почти момичета.

Перин ахна от изненада. Илиас се усмихна кисело.

— Момичетата Айил не са длъжни да гледат къща или да готвят, ако не искат, момко. Тези, които предпочитат да станат воини, се присъединяват към едик от бойните им кланове, Фар Дарейз Май, Деви на копието, и се сражават редом с мъжете.

Перин поклати глава и Илиас се изсмя.

Рен отново подхвана разказа си. Гласът му бе изпълнен със смут и неприязън.

— Всички млади жени били избити с изключение на една, но и тя вече умирала. Допълзяла до фургоните. Станало ясно, че разбирала, че са Туатан. Омразата й надмогвала болката, но тя носела толкова важно за нея послание, че трябвало да го предаде някому преди да умре, дори и тези някои да са били нашите хора. Мъжете тръгнали да видят дали не могат да помогнат на някоя от останалите — кръвта й била оставила следи по пясъка, — но всички били мъртви, а редом с тях — тройно повече мъртви тролоци.

Илиас подпря гръб в дървото и лулата му увисна между зъбите.

— На сто мили в Пустинята? Невъзможно! Джевик Кешар, така тролоците наричат Пустинята. Загиващата земя. Те не биха навлезли на сто мили в Пустинята, та ако ще всички мърдраали от Погибелта да ги подкарат.

— Ти, изглежда, знаеш доста за тролоците, Илиас — вметна Перин.

— Продължавай — изръмжа Илиас на Рен.

— По трофеите, които Айил носели със себе си, ставало ясно, че се връщали от Погибелта. Тролоците ги преследвали, но ако се съдело по оставените следи, малцина от тях успели да се върнат, след като избили Айил. Колкото до момичето, то не позволило никой да я докосне, дори да превържат раните й. Но сграбчила Търсача на табора за сетрето и ето какво му казала, дума по дума: „Листогризача е намислил да заслепи Окото на света, Изгубени. Намислил е да съсече Великата змия. Предупреди хората, Изгубени. Заслепителя на зрака иде. Кажи им да въстанат насрещу Оня, що иде с утрото. Кажи им…“ — и издъхнала. Листогризача и Заслепителя на зрака обърна се Рен към Перин — са айилските имена за Тъмния, но от това, което е казала, не разбирам и дума. Но въпреки това тя го е смятала за достатъчно важно, за да се доближи до онези, които очевидно е презирала, и да им го съобщи преди да издъхне. Но на кого? Ние сме сами за себе си, Народа, но не ми се струва, че е било предназначено за нас. За айилците? Те не биха ни оставили да им го предадем, дори и да се опитаме. — Той въздъхна тежко. — Нас да нарече Изгубени. Дотогава и не знаех колко всъщност ни мразят.