Окото на света
- Автор: Джордан Роберт
- Серия: wheel of time #1
- Год: 1998
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Окото на света». Краткое содержание книги:
— Ще го заведат там да го покажат на кралица Мургейз. — Ханджията докосна с пръст челото си в знак на почит. — Никога не съм виждал кралицата. Човек би трябвало да си види кралицата, не мислите ли?
Логаин можел да прави „неща“ и начинът, по който завъртя очи и езикът му се плъзна по устните, показа красноречиво за какви „неща“ става дума. Той бил виждал последния Лъжедракон, преди две години, когато го превеждали през района, но това бил само някакъв обикновен тип, който си въобразил, че може да стане крал. Тогава нямало нужда от намесата на Айез Седай. Войниците го карали окован в един фургон с решетки. Бил някакъв начумерен тип, който стенел в клетката, докато хората го замеряли с камъни и го ръгали с тояги. Много го ръгали и войниците изобщо не се намесвали да го защитят, стига озверелите хора да не го убият. Така било най-добре, за да се уверят хората, че не е нищо особено. Той не можел да прави „неща“. Но виж, тоя Логаин бил друга работа.
Ранд го слушаше с жив интерес. Когато Падан Фейн донесе вестта за Лъжедракона в Емондово поле — за мъж, който наистина владеел Единствената сила, това се беше превърнало в най-голямата новина, дошла в Две реки от години. Какво се беше случило по-нататък, той не знаеше, но това събитие беше толкова голямо, че хората щяха да говорят за него с години и да го разказват на внуците си. Бартим сигурно щеше да разказва на своите, че сам той е видял Логаин, независимо дали наистина го беше видял. Никой обаче нямаше и да си помисли, че случилото се с няколко селянчета от Две реки си струва изобщо да се обсъжда, освен самите обитатели на Две реки.
— Това — каза Том — ще да е нещо, достойно за разказ, разказ, който бих могъл да разправям хиляда години. Толкова съжалявам, че не съм бил там. — Гласът му прозвуча съвсем искрено и Ранд си помисли, че веселчунът не се преструва. — Може пък и да се опитам да го видя. Не ни казахте накъде са тръгнали. Дали няма и други пътници тъдява? Те може би ще знаят посоката.
Бартим небрежно махна с косматата си ръка.
— На север, това е, което се знае. Ако искате да го видите, трябва да тръгнете към Кемлин. Толкова знам, а ако има нещо да се узнае тук в Бели мост, аз ще го знам.
— Не се и съмнявам — отвърна като по ноти Том. — Предполагам, че оттук минават много пътници. Вашата табела привлече окото ми още от стъпенките на Бели мост.
— Не само откъм запад, ще ви кажа. Преди два дни тук отседна един човек, от Иллиан, с прокламация, цялата увита с разните там ленти и запечатана с оловни печати. Прочете я насред площада. Каза, че е тръгнал чак за Мъгливите планини, а ако проходите били отворени, и до Аритския океан. Каза, че били пратили хора да я прочетат по всички земи на света. — Ханджията поклати глава. — Мъгливите планини. Чувал съм, че са покрити с мъгла през цялата година и че в мъглата се криели такива неща, които могат да ти смъкнат месата от кокалите, докато се сетиш да побегнеш. — Мат неволно се изкиска и Бартим го изгледа накриво.
Том се наведе през масата, беше напрегнат.
— И какво се казваше в тази прокламация?
— Ами за лова на Рога, разбира се — възкликна Бартим. — Не ви ли го казах? Гражданите на Иллиан призовават всеки, който е готов да обрече живота си на този лов, да отиде в Иллиан. Представяте ли си? Да обречеш живота си на една легенда! Е, все ще се намерят някои глупци. Винаги се намират глупци за такива неща. Този тип твърдеше, че идел краят на света. Последната битка с Тъмния. — Той се изхили, но прозвуча някак глухо, като смях на човек, който се мъчи сам да се убеди, че наистина има за какво да се смее. — Представяте ли си, те смятат, че Рогът на Валийр трябва да бъде намерен, преди това да се случи. Какво да мисли човек за това? Разбира се, аз сам не знам дали бих спорил с тях след такава зима. Зимата, както и този Логаин, а и другите двама преди него. Защо всички тези хора напоследък все твърдят, че са Дракона? А и тази зима… Тук трябва да има нещо. Ти какво мислиш?
Том, който сякаш не го чуваше, започна да рецитира почти на себе си: