Дълг на честта

Изтребителите „Хорнет“ последваха първата вълна томкети. Санчес придвижи бавно самолета си откъм десния борд до катапулта на носа на самолетоносача и почувства как лостчето на предното му колело се плъзна в отвора на совалката. Тежко натовареният му изтребител се разтресе с пълна сила, докато палубните техници му правеха последна зрителна проверка. Доволен, операторът на катапулта му даде знак и Санчес, като отдаде чест, облегна глава на седалката. След миг парната енергия го изхвърли от носа във въздуха. Хорнетът леко слегна надолу (усещането никога не бе напълно рутинно) и после той се извиси в небето, като прибра колесниците и се отправи към мястото на рандевуто с натежали крила от резервоарите с гориво и сини тренировъчни ракети.

Те се опитваха да действат хитро и почти успяваха, ала „почти“ всъщност не се броеше в тази игра. Спътниковите снимки бяха разкрили присъствието на три приближаващи корабни групи. Санчес щеше да води ударния екип „Алфа“ срещу голямата, състояща се от осем кораба, всичките разрушители. Две отделни двойки „Томкет“ щяха да поемат патрулните самолети P-3. За пръв път щяха да се впуснат активно в преследването с търсещите си радари вместо под електромагнитно командване. Щеше да е като промушване с рапира… Не, по-скоро като стоварване на голяма и тежка тояга. Накъсани прелитания на радарния самолет „Хоукай“ Е-2С определиха, че японците не са разгърнали изтребителите си до остров Маркъс, което би било хитро, макар и трудно за тях, пък и при всички положения нямаше да могат да излязат с достатъчен брой, за да има това някакво значение, не и срещу две пълни авиокрила от самолетоносачи. Маркъс просто не беше достатъчно голям, като например Сайпан или Гуам. За известно време тази бе последната му абстрактна мисъл. По команда на Бъд по радиовръзката с ниска мощност формацията започна да се разпръсква според внимателно изготвения план.