Дълг на честта
- Автор: Кланси Том
- Серия: ryanverse #8
- Язык: болгарский
- Переводчик: Николай Борисов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Дълг на честта». Краткое содержание книги:
В Токио бе с шест часа по-късно, а в Ню Йорк — с осем часа по-рано. Четиринадесетте часа разлика и часовият сто и осемдесети меридиан предоставяха много възможности за объркване. На някои места беше четиринадесети, събота, а на други — петък.
В три сутринта Чък Сърлс излезе от дома си за последен път. Предния ден взе кола под наем (подобно на много нюйоркчани никога не си бе правил труда да си купува такава) за пътуването до летище „Ла Гуардия“. Пистата на авиокомпанията „Делта“ беше учудващо препълнена за първия за деня полет до Атланта. Запази си билет чрез една от многото туристически агенции и плати в брой под ново име, което отсега нататък щеше да използва от време на време и което се различаваше от онова в паспорта, с който също се сдоби преди няколко месеца. Седнал на място 2А — седалка в първа класа, чиято широта му позволи да се извърне леко и да облегне глава, — той спа през по-голямата част от полета до Атланта, където прехвърлиха багажа му на самолет за Маями. Всъщност нямаше много неща. Два леки костюма, няколко ризи и други вещи от първа необходимост плюс преносимия му компютър. В Маями щеше да се качи на друг полет под друго име и да се отправи на югоизток, към рая.
Джордж Уинстън, бивш управител на „Колумб груп“, не беше щастлив въпреки луксозната обстановка около дома му в Аспен. Изкълченото му коляно се погрижи за това. Макар сега да имаше време да задоволи новооткритата си скиорска страст, той бе прекалено неопитен и вероятно малко остарял, за да се спуска по майсторските склонове. Адски болеше. Стана от леглото в три сутринта и докуцука до банята за поредната доза болкоуспокояващи, предписани от лекаря. Като стигна там, откри, че съчетанието от безсъние и продължителна болка предлага малка надежда за повторно заспиване. Помисли си, че в Ню Йорк тъкмо минава пет: горе-долу часът, в който обикновено ставаше (винаги подраняващ, за да има предимство пред поспаланковците), преглеждаше компютъра си, „Джърнъл“ и други източници на информация, за да бъде напълно подготвен за началните си ходове на пазара.
Уинстън си призна, че му липсваше. Адски кофти признание за лицето в огледалото. Добре де, работеше твърде много, отчужди се от семейството си, докара се до състояние, което почти не се различава от наркоманията, ала оттеглянето беше… Може би грешка?
„Е, не точно“ — помисли си и закуца към бърлогата си възможно най-тихо. Само дето не можеше да изпразниш нещо и после да се мъчиш да го запълниш с нищо, нали? Не можеше да плава със своя „Христофор“ през цялото време, не и докато децата ходеха на училище. Фактически имаше само едно нещо в живота му, което успяваше да прави през цялото време, и то едва не го уби, нали така?
Все пак…
„Проклятие, тук човек не може дори да получи «Джърнъл» в приличен час!“ И това ми било цивилизация! За щастие, все пак имаха телефонни връзки. Просто заради доброто старо време той включи компютъра. Уинстън бе свързан с почти всички съществуващи информационни и финансови служби и избра любимата си. Хубаво беше да го прави рано сутрин. Жена му пак щеше да се разкрещи, ако го хванеше със старите му номера, което значеше, че той изобщо не бе толкова в течение с нещата на Уолстрийт, колкото му се щеше, независимо дали е играч или не. Е, добре, разполагаше с няколко часа, пък и не беше като да се качва призори с хеликоптер до върха на планината. Докторът му забрани категорично: никакви ски. Поне за една седмица, а после щеше да се ограничи с пълните със зайци склонове. Нямаше да изглежда толкова зле, нали? Щеше да се преструва, че учи децата си… По дяволите!
Беше се измъкнал твърде рано. Естествено, нямаше откъде да знае, но през последните няколко седмици пазарът плачеше за човек с неговия талант, който да връхлети ненадейно и да направи ходовете си. Щеше да премине на стомана преди три седмици, да направи удара си и след това да се насочи към… „Силиконова алхимия“. Точно така, щеше да ги разграби за нула време. Те изобретиха нов тип монитори за преносими компютри и сега, след като японските продукти изпаднаха в немилост, този артикул направи бум. Кой ръководеше тогава операциите със застраховки? Онзи Райън. Имаше добри инстинкти за бизнеса, а сега си пилееше времето на правителствена служба. „Каква загуба на талант“ — каза си Уинстън, при което почувства болката в крака си и се опита да не добави, че той също си пилееше времето посред нощ в ски-курорт, от който не можеше да се възползва поне през следващата седмица.
„Всичко на Уолстрийт изглежда толкова изкуствено разклатено“ — помисли си, докато проверяваше тенденциите за акциите, които смяташе за добри, макар и прикрити показатели. Това бе един от номерата: да забележиш тенденциите и признаците преди другите. Един от тях ли? По дяволите, единственият номер. Беше учудващо трудно да научи някого на начина, по който го правеше. Предполагаше, че е така във всеки бранш. На някои хора просто им се удаваше и той бе един от тях. Другите се опитваха да компенсират чрез измами, търсене на информация по непочтени начини или чрез изкуствено създаване на тенденции, които после биха могли да използват. Но това беше… мамене, нали така? А какъв смисъл имаше да се правят пари по този начин? Да победиш останалите честно и на собствената им игра — така търговията се превръщаше в истинско изкуство. Обичаше в края на деня другите да дойдат и да рекат: „Кучи син такъв!“ В тона на забележката се криеше всичко.