Аленото цвете и бялото
- Автор: Фейбър Мишел
- Язык: болгарский
- Переводчик: Боряна Джанабетска
- Жанр: Современные любовные романы
Электронная книга - «Аленото цвете и бялото». Краткое содержание книги:
— Да…
— Местата, където наистина расте лавандулата?
— Ами да, разбира се…
— О, Уилям! Така ми се иска да ги видя! Знаеш ли, че никога не съм виждала как нещо расте — освен, разбира се, растенията в лондонските паркове? — Тя се отпуска назад, на пети, така че погледът му да пада право върху възторженото й лице. — Цяло поле с цъфнала лавандула! За теб това може да е нещо съвсем обикновено, но за твоята малка Шугър звучи като приказка! О, Уилям, би ли ме взел със себе си?
Той се гърчи, усмихва се и се мръщи едновременно. Смътни предчувствия се борят да си проправят път в замаяното му от алкохол и плътска наслада съзнание.
— Нищо не би ми било по-приятно, ти си толкова сладка… — фъфли той. — Но помисли си какъв скандал ще стане — ти, непозната млада жена, да се разхождаш сама с мен из полята, където ще ни видят всички работници…
— Но това място не е ли на другия край на Англия?
— Мичъм ли? О, това е в Съри, скъпа — той се усмихва, забелязал неразбирането, изписано по лицето й. — Достатъчно близо, за да стигнат клюките и до Лондон.
— Но тогава аз може да не дойда сама! — настоява тя оживено. — Може да ме съпровожда друг мъж! И… или — тя не е пропуснала недоверието, трепнало за миг в очите му, — аз мога да съпровождам някого — някой старец. Да, да, дори познавам такъв човек — един сакат старец, когото мога да представя като дядо си. Той е глух и сляп… е, почти. Изобщо няма да ни пречи. Мога просто да тикам инвалидната му количка, все едно, че возя бебе.
Ракъм примигва и я гледа удивено.
— Не говориш сериозно, нали?
— Никога не съм била по-сериозна! — настоява тя. — О, Уилям, кажи, че ще ме вземеш със себе си!
Той се изправя, залитайки, и се смее на собствената си несръчност, на абсурдния вид, който е придобил светът около него, оцветен от брендито.
— Не бива да заспивам тук — мънка той, докато закопчава панталона си. — Имам среща с Хопсъм утре сутринта…
— Кажи да, Уилям — моли се Шугър, докато му помага да прибере ризата си в панталона. — Искам да кажа, на мен, не на него.
— Трябва да обмисля всичко — казва той, и се изправя, залитайки, пред креслото, взел в ръка палтото, от което все още се вдига пара.
И той хваща палтото за яката, позволявайки й да му помогне да пъхне ръце в непокорните ръкави. Дрехата е тежка, нагорещена отвън, но още влажна отвътре, и мирише някак странно; Уилям и Шугър, свели глави един към друг, се кискат на тази дребна неприятност.
— Обичам те! — казва той през смях, а тя се притиска силно към него, опряла буза в бодливата му брада.
Навън бурята е утихнала. Нощ се е спуснала над Прайъри Клоуз, дъждът е спрял, няма вече и вятър. Черното небе е обсипано с ярки звезди, мокрите улици блестят като сребърни на светлината на фенерите. Пълната луна сияе над хоризонта, поръбен с черни силуети на комини, и привлича като сирена погледите на лудите — от тези, които обитават копторите на Шордич, до другите, в кралските спални в двореца Уестминстър.
— Внимавай къде стъпваш, скъпи! — подвиква Шугър от осветената веранда на неговия втори дом.
Уилям слиза от файтона, и той се отдалечава, подрънквайки със звънците, с които е окичен. Над Чепстоу цари такава тишина, сякаш се е озовал в гробища — къщата на Ракъмови се извисява, подобна на мавзолея на някоя видна фамилия, чието родословно дърво е изсъхнало поради липса на наследници. Уилям влиза в двора, потръпвайки от студ, към който се добавя и раздразнение, когато скърцането на градинската порта отеква неестествено високо в нощната тишина. Вече е изтрезнял наполовина, изпаднал е в извънредно мрачно настроение, а неприветливият вид на собствения му дом го потиска допълнително. Няма го дори кучето, което обикновено се навърта наоколо, а пътеката, която се вие по ниско остриганата морава, излъчва някакво призрачно сияние на лунната светлина. Видът на конюшнята, все още празна и полускрита от дърветата, му напомня за едно от многото неща, които трябва да се свършат.
Позвънява веднъж, после, съобразявайки се с късния час, започва да рови из джобовете си за ключ. Слаба светлина се процежда през орнаментирания прозорец над пищно украсения горен праг на вратата — точно колкото да хвърля сянка върху пръстите му, докато той свежда глава към постоянно убягващите му джобове. (Господи! Ако той се занимаваше с производството на дрехи, а не на парфюми, би въвел сериозни промени в работата!).
Точно в мига, когато открива ключа и почти е успял да го пъхне в ключалката, вратата се отваря и на прага застава Лети — с подпухнали от сън очи, вероятно е спала седнала. Дори на слабата светлина от свещта, която тя държи, Уилям вижда червения отпечатък от ръкава на униформата върху едната й буза; несъмнено и тя вижда също толкова ясно подутия му, червен нос и потното му чело.