Град на небесен огън

— Разчита на нашата милост — заяви Кадир.

— Ако аз бях превърнат — продължи Закарая, — бих искал да ме избавят от мъките ми. — Това е милост. Именно нея даде Едуард Лонгфорд на своя парабатаи, преди да обърне меча към себе си. Ето защо му отдадох последната си почит.

При тези думи пръстите му докоснаха избледнялата руна на гърлото му.

— Значи, ще поискаме от Спираловидния лабиринт да се откаже? — попита Даяна. — Да престанат да търсят лек?

— Те вече са се отказали. Не чухте ли какво пише Теса? — отвърна Закарая. — Невинаги може да бъде открит лек. Поне не навреме. Знам… тоест, научих… че човек не може да разчита на това. То не може да бъде единствената ни надежда. Трябва да скърбим за Помрачените като за покоиници и да се уповаваме на това, което сме — ловци на сенки, воини. Трябва да сторим онова, за което сме създадени. Да се бием.

— Ала как ще се отбраняваме срещу Себастиан? Достатъчно лошо бе, когато разполагаше единствено с Помрачените; сега трябва да се бием и с елфите! — сопна се Томас. — А ти си само едно момче…

— Аз съм на сто четириисет и шест години — заяви Закарая. — И това не е първата ми неспечелима воина. Вярвам, че можем да обърнем измяната на елфите в своя полза. Ще се нуждаем от помощта на Спираловидния лабиринт за това, но ако ме изслушате, ще ви кажа как.

* * *

Клеъри, Саимън, Джеис, Алек и Изабел мълчаливо си проправяха път из зловещите развалини на Аликанте. Защото Джейс се бе оказал прав — наистина беше Аликанте, в това нямаше съмнение. Бяха минали покраи твърде много познати неща, за да е което и да било друго място. Стените около града — сега порутени; портите — проядени от киселинни дъждове. Площад "Кладенеца". Пресъхналите канали, пълни с подобен на гъба черен мъх.

Хълмът беше опожарен, нищо повече от гола скала. Следите там, където някога минаваха пътеки, изпъкваха като белези върху склона. Клеъри знаеше, че на върха би трябвало да се издига Гард, но ако все още бе там, той беше невидим, потънал в сива мъгла.

Наи-сетне се прехвърлиха през висока купчина натрошени камъни и се озоваха на Площада на Ангела. Клеъри си пое изненадано дъх — въпреки че повечето построики, които се издигаха около него, бяха рухнали, площадът беше учудващо незасегнат и калдъръмът му се разстилаше под жълтеникавата светлина. Залата на съглашението все още стоеше на мястото си.

Само че не беше от бял камък. В човешкото измерение тя приличаше на древногръцки храм, ала в този свят бе облицована с метал. Висока квадратна сграда — ако нещо, което изглеждаше като разтопено злато, изсипало се от небето, би могло да бъде описано като сграда. Масивни гравюри, като панделки, опасали кутия, се обвиваха около постройката, която грееше мътно в оранжевата светлина.

— Залата на съглашението. — Изабел бе вдигнала поглед нагоре, камшикът и — увит около китката. — Невероятно.