Град на небесен огън

— И ти ли си мислиш за това, за което и аз? — подхвърли Саимън, приближавайки се до нея.

Беше напъхал палци под презрамките на раницата си и имаше изпит, уморен вид. Те всички имаха изпит, уморен вид. Алек и Изабел бяха останали на пост след инцидента с небесния огън и бяха съобщили, че не са забелязали никакви демони, нито тъмни ловци на сенки в близост до скривалището им. Въпреки това всички бяха неспокойни и никой не бе успял да поспи повече от няколко часа. Джейс като че ли караше на нерви и адреналин, докато вървеше по нишката на проследяващата магия на гривната около китката си, и понякога забравяше да спре и да изчака останалите, в безумния си порив да се добере до Себастиан, така че другите трябваше да му извикат или да се втурнат да бягат, за да го настигнат.

— Че едно гигантско лате би направило всичко по-ведро?

— Недалеч от "Юниън Скуеър" има едно вампирско заведениице, където слагат в кафето точно толкова кръв, колкото трябва — каза Саимън. — Нито прекалено сладко, нито прекалено солено.

Клеъри спря; една изсъхнала клонка, търкаляща се по земята, се беше оплела във връзките на ботушите й.

— Забрави ли какво си говорихме за това, да не споделяме?

— Изабел ме слуша, когато й говоря за вампирски работи.

Клеъри извади Хеосфорос; с новата черна руна, вдълбана върху острието му, той сякаш грееше в ръката й. С върха му тя освободи упоритото трънливо клонче.

— Изабел ти е гадже. Трябва да те слуша.

— Наистина ли ми е гадже? — Саймън изглеждаше слисан.

Клеъри вдигна отчаяно ръце и пое надолу по хълма. Земята се спускаше полегато, надупчена тук-там от изровени ями. Всичко беше покрито с матов прах, въздухът все още горчеше, небето имаше нездрав зелен цвят. Алек и Изабел бяха спрели в подножието на хълма, близо до Джеис, които докосваше гривната на китката си и се взираше смръщено в далечината.

С краичеца на окото си Клеъри забеляза нещо да проблясва и се закова на място. Присви очи, мъчеики се да види какво е. Сребристо сияние далеч напред, отвъд камъните и купчините чакъл в пустинята. Извади стилито и набързо си нарисува руна за виждане надалеч; допирът на тъпия му връх я жегна и се вряза в мъглата на изтощението, изостряйки зрението й.

— Саймън! — каза, когато той я настигна. — Виждаш ли това?

Той проследи погледа й.

— Зърнах го снощи. Спомняш ли си, когато Изабел каза, че ми се е сторило, че виждам град?

— Клеъри! — Беше Джеис, вдигнал поглед към тях; лицето му беше като бледа яма, зейнала в пепеливия въздух. Клеъри го повика с жест. — Какво става?

Тя посочи към онова, което сега различаваше съвсем ясно като сиянието на някакви очертания в далечината.

— Там има нещо — извика надолу. — Саймън смята, че е град…

Не довърши, защото Джейс вече се беше втурнал натам, накъдето тя бе посочила. След миг на слисване, Алек и Изабел хукнаха подире му. Клеъри изпусна дъха си с раздразнение и двамата със Саймън ги последваха.