Град на небесен огън

Вратата изтрака и тя натика шнолата в косата си. Шнолата беше на Клеъри — беше я взела от бюрото на дъщеря си, когато се нуждаеше от нещо, с което да попречи на косата си да и влиза в боите. Не я беше върнала, защото тя и напомняше за дъщеря и, ала и се струваше грешно да мисли за Клеъри тук, пред другото си дете, макар тя да й липсваше до болка.

Вратата се отвори и Себастиан прекрачи прага.

Носеше бяла риза и Джослин отново си помисли за баща му. Валънтаин също обичаше да носи бяло. От него той изглеждаше още по-блед, косата му — по-бяла, видът му — мъничко по-нечовечен, същото беше и със Себастиан. Очите му приличаха на черна боя, покапала върху бяло платно. Той й се усмихна.

— Майко.

Джослин скръсти ръце на гърдите си.

— Какво правиш тук, Джонатан?

той поклати глава, все така усмихнат и извади една кама от колана си. Беше тясна, с тънко като шило острие.

— Наречеш ли ме още веднъж с това име, ще ти избода очите.

Джослин преглътна. "О, мъничкият ми." Спомни си как го държи, студен и неподвижен в ръцете и, толкова различен от едно нормално дете. Не беше проплакал. Нито веднъж.

— Това ли дойде да ми кажеш?

Той сви рамене.

— Доидох, за да ти задам един въпрос. — Погледът му обходи стаята; лицето му имаше отегчено изражение. — Както и да ти покажа нещо. Ела.

Джослин излезе от стаята заедно с него, неохотно, но едновременно с това обзета от облекчение. Ненавиждаше килията си и несъмнено би било добре да види още от мястото, където я държаха в плен. Размерите му, изходите?

Коридорът отвън беше каменен — големи блокове варовик, слепени заедно с цимент. Подът беше гладък, изтрит от безброи стъпки. И все пак в мястото се усещаше нещо прашно, сякаш тук не бе имало жива душа от десетилетия, може би дори векове.

В стената на равни интервали имаше врати и Джослин усети как сърцето и заби учестено. Люк можеше да е зад всяка една от тях. Искаше й се да се втурне към тях, да ги отвори, ала камата все още бе в ръката на Себастиан и тя нито за миг не се съмняваше, че той го знае по-добре от нея.

Коридорът започна да завива и Себастиан проговори:

— Ами ако ти кажа, че те обичах?

Джослин сплете пръсти пред себе си.

— Предполагам — започна тя внимателно, — бих ти отговорила, че ти би могъл да ме обичаш толкова, колкото и аз — теб.

Бяха стигнали до една двукрила врата, пред която спряха.

— Не би ли трябвало поне да се преструваш?

— А ти би ли могъл? — попита Джослин вместо отговор. — Нали знаеш, че у теб има и част от мен. Демонската кръв те промени, но наистина ли смяташ, че всичко друго идва единствено от Валънтайн?

Без да отговори, Себастиан отвори вратата с рамо и прекрачи прага. След един миг Джослин го последва… и се закова на място.

Стаята беше огромна и полукръгла. Мраморен под се простираше пред подиум от камък и дърво, които се издигаше до западната стена. В средата на платформата имаше два трона. Не можеха да бъдат описани по друг начин — масивни позлатени столове от слонова кост с окръглена облегалка за гърба и шест стъпала, които се спускаха надолу. По един огромен прозорец, чиито стъкла отразяваха единствено мрак, се извисяваше зад всеки от троновете. В стаята имаше нещо странно познато, ала Джослин не бе сигурна какво точно.