Нишката на покварата

— Приближават се — каза Номору.

— Не ги забавяме много — отбеляза разсеяно Юги.

— А ти какво очакваше?

Мъжът вдигна рамене. В момента изобщо не му беше до песимизма на Номору. Имаше по-важни задачи.

Преценката на Кайку за скоростта на армията от Различни се оказа точна. Бяха минали три дни от нощта на лунната буря и хилядите хищници се носеха през Разлома почти двойно по-бързо от темпото, с което се движеха двамата следотърсачи в срещуположната посока. Юги се питаше дали числеността им бе достатъчна, за да преодолеят опасностите по пътя им — войските на отделните кланове, каньоните, гъмжащи от капани и примки, тресавищата, бълващи отровни изпарения… За такава голяма сила не съществуваше безопасен маршрут. Колко ли зверове бяха умрели? И дали това имаше някакво значение в крайна сметка?

Първите разузнавачи на Либера Драмач — включително и Номору — бяха донесли откъслечни сведения, ала едно бе ясно — армията се движеше прекалено бързо. Хищниците опустошаваха всички поселища, откъдето минаваха, подобно на страховит ураган. Клановете и фракциите, намиращи се в близост до маршрута на Различните, бяха обзети от смут. Някои се изтегляха на изток, в посока към Лоното; според разпространилата се мълва то щеше да е последната опора срещу врага; слуховете твърдяха също и че Лоното щяло да приеме всички кланове, решени да се обединят с него срещу общия неприятел. Доста рисковано — да пуснеш другите обитатели на Разлома зад укрепените си стени — ала Юги знаеше, че Заелис просто нямаше друг избор.

Откъде ли бяха разбрали? Как бяха открили местоположението на Лусия? Юги проклинаше Чаросплетниците за нечестивите им методи. Всемогъщи богове, вярно че това бе само въпрос на време, ала защо точно сега? Само след няколко години бившата Престолонаследничка щеше да стане достатъчно голяма, за да предяви претенции към трона — тогава можеха да съберат истинска армия, която да я подкрепи, да излязат на бял свят и да отправят предизвикателство на Мос и Чаросплетниците.

В съзнанието му изведнъж изплува споменът за гневната й тирада в нощта на лунната буря. От толкова дълго време бяха свикнали Лусия да бъде замечтана и покорна, като воал, развяван от вятъра, че изобщо не се бяха замисляли какво всъщност искаше тя. Бяха сметнали, че щом досега не беше възразила за нищо, значи бе съгласна с всичко, което се случваше около нея, нещо повече — бяха забравили, че тя има собствено мнение. Каквато и да беше Лусия, тя все пак бе едно четиринадесетгодишно момиче с всичките присъщи за възрастта му особености, и търпението и толерантността й не бяха безкрайни.