Острието на Тишал
- Автор: Стовер Мэтью Вудринг
- Серия: Приключенията на Каин ( Отвъдие) #2
- Год: 2014
- Язык: болгарский
- Год: Колибри
- ISBN: 978-619-150-455-8
- Переводчик: Васил Велчев
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Острието на Тишал». Краткое содержание книги:
Преди шест години Ма’елкот — бог на Отвъдие — задържа Палас Рил в безмилостната си хватка. Управляващият елит на Земята желаеше смъртта ѝ. Каин се закле, че ще я спаси. Те смятаха, че няма никакъв шанс. И сгрешиха. Той пожертва кариерата си като Каин, за да смаже враговете на Палас Рил и да я върне у дома.
Сега Хари Майкълсън е единственият човек, който стои между бездушните корпоративни господари на Земята и зелените хълмове на Отвъдие. Победата на Каин над Ма’елкот е отворила проход между световете и сега безличните тълпи от Земята избиват всичко, което той обича. Стари и нови врагове се обединяват срещу него. А Хари дори вече не е Каин. Той е просто един обикновен човек — самотен, сакат, безсилен. Те смятат, че няма никакъв шанс.
Но грешат…
4.
— Може малко да щипе, но изгарянията ти сега са по-добре, нали? — Рейт сгъва мрежата и я прибира в малката раница, от която я беше извадил.
Кимвам.
— Да, Рейт. Благодаря.
Най-добрият ми приятел се навежда към мен и поставя топлата си длан върху моята, докато с другата си ръка разрязва белите пластмасови белезници, които привързват ръцете ми към облегалките на стола.
— Така, нали няма да говорим с никого за онова, което се случи в тази стая? Това само ще разстрои както теб, така и останалите.
— Прав си — отвръщам аз, кимвайки с глава. Той е изключително внимателен; като че ли схваща някои неща по-бързо от мен.
— Дори няма да ти се иска да мислиш за това. По-добре мисли за работата, която те очаква; забрави за всичко, което беше казано тук, докато не ти дам знак, че всичко е наред. Цялото това мислене — то само ще те разстрои. А ние не искаме да се разстройваш, нали?
— Не, Рейт. Естествено, че не искаме — отвръщам аз и стискам благодарно рамото му с вече освободената ми ръка. — Благодаря, хлапе. Ти си най-добрият. Голям късмет извадих да имам приятел като теб — адски ми провървя.
Лека усмивка проблясва в леденосините му очи.
— Късмет? Не. Не е късмет — казва той. — Това е съдба.
5.
Кратерът е широк може би около стотина ярда — кръгла падина близо до върха на хълма, само на четвърт миля под светлините на Палатин. Мисля си, че кратерът може да се е получил от сблъсък с нещо като метеорит; не съм геолог, но тези планини като че ли не са вулканични, пък и не смятам, че вулканичните кратери имат толкова правилна форма — като параболичен рефлектор.
Звездите сияят над голия кратер. Всички дървета, храсти, треви и всякакви подобни глупости са изгорели до малки трошливи въгленчета, до гола черна пръст — и това се е случило скоро, може би дори този следобед; целият терен вони на керосин.
Долу, в центъра на вдлъбнатината, е сглобено някакво стоманено скеле с височина от няколко ярда, което поддържа две платформи, разположени една над друга. На по-ниската се намира мъжът, който извършва ритуала; има си олтар и няколко пилета, кози и други дреболии, необходими за жертвоприношението. Той е гол, но се поти — въпреки вечерния хлад в планината, — защото земята под краката му представлява широка яма, пълна със сияещи въглени; там хвърля окървавените трупове на животните, след като ги принесе в жертва.
На лицето му забелязвам гримаса. Очевидно е новак в това дело и като че ли се е стреснал от кръвта в такива количества. Но той не спира да припява; хлапето има кураж. Едва успявам да чуя гласа му през нервните потропвания и уплашено блеене на животните; и онова, което чувам, не мога да го разбера. Напевите не са на някакъв определен език — поне не човешки.
До него на платформата стои друг млад мъж — горе-долу на същата възраст, — който тъкмо се е събудил от наркотично опиянение и е установил, че е гол и че ръцете и краката му са завързани със здрава тел.
— Грег? — казва той, поглеждайки към младия мъж, който е коленичил край олтара. От петдесет ярда разстояние гласът му звучи съвсем слабо. — Грег, какво става тук? Какво правиш? Защо съм завързан? — Все още е повече озадачен, отколкото уплашен.
Това скоро ще се промени.
Той говори на английски. Сигурен съм, че това има значение, но точно сега не мога да си спомня какво.
Пет високи маслени факли пламтят около скелето, монтирани върху железни пръти, подредени в кръг между ръба на кратера и ямата, пълна със сияещи въглени. Между прътите, над почернялата изгорена земя е опъната мрежа от дебела тел, която проблясва на светлината от факлите. Тя ги свързва два по два, а друга част от нея ги заобикаля. От ръба на кратера, където седя в своя стол носилка, телената мрежа и петте факли образуват ясна фигура със специфичен дизайн, в центъра на която се намира скелето.
Пентаграм.
На горната платформа, проснат гол под безразличната луна, лежи трупът на Бърн. Перуката, която покрива голия му череп, я няма; гърдите и слабините му са избръснати. По голата му мъртва плът са изрисувани криволичещи мотиви и райета, които проблясват като метал под лунната светлина.
Мъжът на долната платформа прерязва гърлото на една пищяща котка, превръщайки врясъците ѝ в бълбукащи звуци, и я хвърля, още жива, върху въглените. Двама от монасите, които носят стола ми, се извръщат настрани; любители на животните, предполагам.
Четиримата охранители, които са застанали около мен — артанската стража имам предвид, — наблюдават кратера. Лицата им са невидими зад опушените им лицеви маски със сребърно антимагическо покритие — това неприятно ми напомня за Социалната полиция. Не мога да кажа със сигурност защо това ме притеснява толкова.