Окото на света

Като всеки друг в Емондово поле, Перин беше чувал много неща за Калайджиите, макар и да не беше ги виждал досега. Таборът им се оказа точно такъв, какъвто си го беше представял. Фургоните им представляваха малки къщички на колела, високи дървени кутии, лъснати с глеч и боядисани в ярки цветове, червено и синьо, жълто и зелено, и някои оттенъци, за които дори нямаше имена. Хората от пътуващия народ се бяха улисали в ежедневни занимания — готвеха, плетяха, дундуркаха дечица, сплитаха конски сбруи. Дрехите им бяха още по-пъстри и от фургоните — и изглеждаха подбрани съвсем безразборно; понякога навлеченото върху кожен брич палто или шалът, с който беше наметната някоя рокля, изглеждаха толкова ярки и несъответстващи си едно с друго, че човек го заболяваха очите. Приличаха на пеперуди, разлетели се сред поляна с диви цветя.

Неколцина мъже, пръснати из табора, свиреха на цигулки и флейти, а няколко младежи танцуваха по ливадата. Покрай огньовете, на които вряха казани с храна, щъкаха деца и кучета. Кучетата бяха все мастифи, като онези, които ги бяха пресрещнали, но дечицата ги дърпаха за ушите и опашките, катереха се по гърбовете им и кучетата май нямаха нищо против грубите им закачки. Тримата им посрещачи крачеха с Илиас, изплезили езици, и го поглеждаха така любовно, сякаш им беше най-добрият приятел. Перин поклати глава. Въпреки всичко му се струваха достатъчно големи, за да ти прегризат гърлото, без дори да вдигат предните си лапи от земята.

Изведнъж музиката секна и той усети, че всички Калайджии са зяпнали към него и спътниците му. Дори хлапетата и кучетата останаха на място и ги загледаха боязливо, сякаш готови да побягнат.

За миг се възцари пълна тишина, после един жилав мъж, сивокос и нисък, пристъпи напред и се поклони на Илиас. Беше облечен в червено сетре с висока яка и торбести яркозелени гащи, чиито крачоли бяха пъхнати във високите му до коленете ботуши.

— Добре сте дошли край огньовете ни. Да знаете случайно песента?

Илиас се поклони по същия начин, притиснал двете си длани към гърдите си.

— Вашето гостоприемство стопля душата ми, Махди, тъй както вашите огньове стоплят плътта, но не знам песента.

— Тогаз ще продължим да я търсим — каза сивокосият мъж. — Както е било, тъй и ще бъде, стига да помним. Ще търсим и ще я намерим. — Той махна усмихнато с ръка към огньовете и гласът му прозвуча по-весело: — Храната е почти готова. Заповядайте при нас.

Сякаш това беше някакъв сигнал, музиката отново закънтя, а децата отново подхванаха веселото си боричкане с кучетата. Всеки в стана отново се залови с онова, което правеше, сякаш новодошлите бяха техни отдавнашни приятели.

Сивокосият мъж обаче се поколеба и погледна Илиас.

— Твоите… другите ти приятели? Те ще останат ли настрана? Много плашат бедните ни кучета.