Възвишено и земно (Роман за живота и епохата на Моцарт)

— Какво може да ме огорчи повече от Париж и пълната липса на вкус у тукашната публика?

— Да, наистина! Но за човек на вашата възраст няма нищо по-страшно от равнодушието. Искате ли да предам нещо на Алоизия?

— Занимавайте се с нея. Моля ви, господин Раф. Това ще й бъде от голяма полза.

— Но не безплатно. Нищо не върша даром. Не е лошо и вие да възприемете този принцип. Така ще ви уважават повече.

— Ще плащам аз. Ще изпращам парите за уроците.

— При болестта на майка ви? Ще бъдете ли в състояние?

— Не във вреда на майка ми, разбира се. А веднага щом мама оздравее…

— Много бих се радвал. Тя изглежда по-добре и докторът несъмнено ще й помогне. — Раф пъхна в ръката на Волфганг няколко луидора и добави: — Ще предам на Алоизия, че вашите работи вървят прекрасно. Честолюбивите млади жени обичат да слушат такива неща. И ще гледам да й помогна с каквото мога.

Преди Волфганг да се нарадва на добротата на Раф, мама отново започна да бълнува и да иска вода, но синът не смееше да й даде. Докторът най-строго бе забранил. После Ана Мария изпадна в кома и лежеше като мъртва. Волфганг повика доктора; този път фон Колер погледна болната така, сякаш пред него се намираше труп, и отсече:

— Съмнявам се дали ще живее до утре. Не е зле да се погрижите за свещеник.

Волфганг доведе немски свещеник; Ана Мария се опомни, когато той влезе; намери сили да изповяда своите грехове, да приеме причастие и миропомазване. Изглежда, това й донесе известно облекчение и след като свещеникът си отиде, Ана Мария каза:

— Сега вече скоро ще стана. Колко взе докторът?

— Какво значение има, скъпа мамо? Чуваш ли ме този път добре?

— Чувам, разбира се. Нали чувах какво ми говореше свещеникът. Срещна ли се с доктор Франклин?

— Не. Грим е против.

— Баронът нещо се е променил. Макар да не вярвам, че този американец ще успее с идеята си да свали мълния от небето. Казват, че в Манхайм след неговия опит започнали бури. Защо да вървим против природата, Волферл? Нали знаеш, ако господ реши да стовари върху някого своето наказание, ще го направи и никакъв гръмоотвод няма да помогне. Не ме оставяй сама, сине.

Тя не искаше да умре в самота, боеше се от това най-много, Леополд не биваше да я пуска. В стаята е тъй студено, въпреки че в камината гори огън, а Волферл твърди, че сега било юни. Сигурно болестта отива към по-лошо. Разбира ли Волферл колко е отпаднала тя? В бълнуването си виждаше гробището на църквата „Свети Петър“, където така й се искаше да почива прахът й. Това беше любимата й църква в Залцбург, край нея имаше катакомби, изкопани в скалите на Монхсберг; неочаквано Ана Мария извика:

— Погреби ме там!

— Къде, мамо? — изхлипа Волфганг.

Но Ана Мария не чуваше. Струваше й се, че седи в гробището на „Свети Петър“ и чете надписа на собствената си плоча: „Тук почива Ана Мария Валбурга Пертл Моцарт.“ Тя вече почти бе забравила всички тези имена. Но за какво се смеят те? Волферл на шест години разбираше от музика повече от всички тях. Да можеше да види близките си, преди да умре! Леополд никога не ще прости на Волферл. Но нея всъщност Париж я погуби. И още много други неща. Наоколо й се трупаха множество лица, те бяха обкръжили гроба й. Хубаво погребение, доволна си помисли тя, от това поне дяволът не успя да я лиши, макар че е вездесъщ. Но защо не познава никое от тези лица? Нима господ я наказва? А толкова обичаше семейството си! Ана Мария опита да се помоли, ала бе изчерпала всичките си сили. Устните й се движеха, но думи не се чуваха. А някакъв вътрешен глас извика: „В музиката на моя син звучи глас божи, вдигнете глава и ще го чуете.“ Тогава тя чу концерта, написан от Волферл за госпожица Жьоном; така й харесваше лиричната, мелодична, бавна втора част, по думите на Леополд „несравнима“; но тя не беше казала това на Волферл, а трябва да му го каже, докато не е станало късно. В този миг Ана Мария разбра, че умира — престана да чува дори музиката на Волферл, обгърна я мрак.