Краят на Атлантида
- Автор: Брэдли Мэрион Зиммер
- Язык: болгарский
- Переводчик: Боряна Дженабетска
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Краят на Атлантида». Краткое содержание книги:
Домарис нямаше право да поема по-нататък отговорност за детето. Тя го притисна към себе си, уви го още по-плътно, и седна на едно ниско столче, за да обмисли положението…
2.
Когато Деорис се събуди, наоколо нямаше жива душа. Тя полежа така, вече будна, но напълно неподвижна, натежала и отпусната. Постепенно въздействието на упойващите отвари започна да отслабва и болките нахлувала в цялото й тяло, Бавно, много мъчително, тя обърна глава встрани и забеляза близо до леглото малка тръстикова кошница, а в кошницата нещо се движеше, риташе и скимтеше. Помисли си замаяно, че й се иска да прегърне детето, но беше още прекалено слаба, за да стане.
Деорис така и не разбра какво бе станало след това. Стори й се, че отново заспива, но същевременно бе убедена, че очите й са отворени — само не можеше нито да проговори, нито да помръдне — носете се сред сънища и кошмари, и нямаше кон да й каже кое е сън и кое — истина. По-късно не се намери никой, който да Й разкаже какво се бе случило тази нощ в рибарската колиба, след като се бе родила дъщерята на Риведа…
Първоначално, когато се събуди, бе убедена, че слънцето залязва. Бледата червеникава светлина на последните слънчеви лъчи се плъзгаше по лицето й и но конницата, в която тихо хленчеше бебето. Тресеше я, цялото й тяло гореше, и Деорис простена — и имаше чувството, че е охкала и стенала дълго време — не на висок глас, а тихичко, като болно дете. После светлината се превърна в море от кървав огън, вратата на колибата се отвори и влезе Рейота. Тъмните чу очи срещнаха нейните. Беше облечен много странно, с широк колан, по който бяха извезани непознати за нея знаци, и за миг й се стори, че пред нея се е изправил не Рейота, а Микон — много по-млад, отколкото го помнеше, но с брада. Очите му, мрачни и замислени, се спряха за дълго върху лицето на Деорис; после той наля вода в една чаша и я поднесе към пресъхналите й устни; поддържаше внимателно главата й, докато тя пиеше. Пред замъгления й поглед сега сякаш стоеше Риведа, обкръжен от сиянието на залеза; той се наведе и я целуна по устните — така, както не бе го правил почти никога приживе; после видението изчезна и над нея се свеждаше сериозното лице на Рейота; той се извърна и постави чашата на мястото й.
Той постоя още край леглото й и тя забеляза, че устните му се движат; но гласът му долиташе сякаш от много далеч и Деорис не разбра и дума от това, което й говореше. Накрая той се обърна рязко, отиде до тръстиковата кошница, наведе се и вдигна бебето на ръце. Деорис, която все още не бе наясно сънува ли или не, го наблюдавате безучастно, докато той крачеше из стаята с бебето в ръце; после той отново дойде до леглото й и вдигна от него голям, широк, тъкан син шал, украсен с резки — такива шалове носеха жриците на Каратра. Уви внимателно в него бебето, притисна го към гърдите си — и излезе.
Шумът от затварянето на вратата разбуди напълно Деорис; тя ахна; умиращата слънчева светлина все още се процеждаше през пролуките на стените, но в колибата нямаше жива душа освен нея самата. Не се чувате нищо друго освен шумът на прибоя и крясъкът на чайките отвън.
Тя лежа така дълго време, разтърсвала от треската. Белезите по гърдите й пулсираха от болка, както и цялото й тяло. Най-сетне слънцето потъна зад хоризонта и море от пламъци е падна мрак. Тишината сключи тежките си криле над сърцето й. След много часове Елис /или може би Домарис?/ влезе със свещ в ръка, и Деорис започна объркано да разказва съня си — но и на нея самата разказът звучеше като бълнувания на болен мозък. Минаха още векове — най-сетне Елис /или Домарис/ се наведе над нея и заповтаря. „Защото ми вярваш… вярвай ми… трябва да ми вярваш…“ Счупената ръка я болеше нетърпимо, треската не отслабваше, и сънят започна да се връща отново и отново — и нито веднъж, освен по време на неспокойна дрямка, тя не чу проплакването на мъничкото същество, което бе дъщеря на Риведа.
Деорис дойде напълно на себе си една утрин и установи, че е в някогашната си стая в Храма. Треската бе изчезнала и не се повтори.
Елис се грижете денонощно за нея, също тъй нежно, както би го правила Домарис; Елис бе тази, която и разкажа за смъртта на Талканон; тя и каза, че и Карахама е мъртва, че Домарис е отплавала още преди седмици за Атлантида, че Рейота е изчезнал незнайно къде; Елис й каза много нежно и внимателно, че бебето е починало веднага след раждането.