Краят на Атлантида
- Автор: Брэдли Мэрион Зиммер
- Язык: болгарский
- Переводчик: Боряна Дженабетска
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Краят на Атлантида». Краткое содержание книги:
Домарис въздъхна, но отново не възрази, а Диргат, който имаше дъщери и внучки, постави ръка на главата й.
— Дете мое — каза той, — прости ми, че те наричам така, но аз мога да ти бъда дядо — и много те обичам. Няма не можеш да намериш поне малко щастие тук, при нас? Какво те мъчи, дъще? Открий ми сърцето си. Чужда ли се чувстваш сред нас?
Домарис вдигна сухите си очи — скръбта в тях бе толкова явна и неугасима, че жрецът смутено се прокашля.
— Прости ми, отче — каза тя тихо. — Тъгувам за родната земя… и за детето… за децата си.
— Не знаех, че имаш и други деца. Щом са позволили на малката ти дъщеря да те придружи, защо не са пуснали и останалите?
— Тирики не е моя дъщеря — каза спокойно Домарис, — тя е дъщеря на сестра ми. Баща й бе осъден и екзекутиран за магьосничество, и ако не я бях взела със себе си, съдниците щяха да пратят на смърт и невинното дете. Доведох я тук, за да я снася. Но собствените ми деца… — тя помълча, но когато продължи, гласът й беше спокоен. — Синът ми не биваше да ме последва, защото трябваше да бъде отгледан и възпитан от — от човека, когото баща му бе определил за негов възпитател и настойник; а аз бял осъдена на изгнание. — Тя въздъхна, знаеше, че изгнанието й бе донякъде самоналожено наказание; но съзнанието, че и тя се с присъединила към произнасянето на собствената си присъда не й даряваше успокоение. Гласът й потрепваше, когато добави мрачно: — Другите ми две деца… умряха при раждането.
Диргат помилва студените й пръсти.
— Никой смъртен не може да предвиди божественото предопределение. Кой знае, може би някой ден ще видиш сина си отново. — После попита: — Ще ти бъде ли по-леко, ако работиш с деца — или това само ще увеличи скръбта ти?
Домарис се замисли.
— Струва ми се… че ще ми бъде по-леко — каза тя след малко.
Първожрецът се усмихна.
— Тогава ще прехвърлим другиму някои от задълженията ти, а на теб ще ти поверим управлението на Дома на децата.
Домарис едва не се разплака, трогната от явното старание на стария жрец да облекчи мъката й.
— Благодаря ти за добротата, отче.
— Няма защо — измънка той смутено, — Мога ли да ти помогна с още нещо?
Домарис сведе очи.
— Не, отче. С нищо.
Тя не бе споменавала и пред собствените си прислужници това, което бе разбрала преди известно време — беше тежко и неизлечимо болна. Страданията й започнаха след последното раждане и умишлено жестоката намеса на двамата черни магьосници — те бяха увредили съзнателно тялото й и предизвикали болестта.
На времето й беше все едно дали ще живее или ще умре — беше приела почти безразлично страданията. Само се бе молила да не я убият веднага с надеждата детето да оживее. Но не това бе тяхната представа за мъчение — Домарис трябваше да оживее и да страда. И тя страдаше — от спомените, които така и не я напуснала, и от болката — неин постоянен спътник, който бавно и упорито завземате тялото й. Домарис знаеше, че я очаква смърт… и че тя няма да бъде нито бърза, нито лека.
Тя вдигна лице, отново спокойно и невъзмутимо, към първожреца — и в същия миг двамата чуха тропота на малки крачета. В стаята дотича Тирики — копринената й руса коса бе разпиляна около нежното личице, рокличката й беше скъсана, беше и останал само един сандал. Тя веднага се хвърли към Домарис, която я прегърна, седна и я постави на коленете си. Момиченцето поседи там само секунда, после скочи обратно на земята.
— Тирики — каза замислено първожрецът. — Хубаво име. Често ли се среща в родината ви?
Домарис кимна… На третия ден от пътуването им насам, когато Древната земя отдавна се бе изгубила от хоризонта, тя бе застанала на палубата с бебето на ръце, и си спомняше една прекрасна, отдавна отминала нощ, когато главата на Микон бе почивала на коленете й. Тогава не се беше заслушала, но сега си припомни с учудваща яснота двата преплитащи се гласа, издигнали се към звездите — сребристото сопрано на сестра й и богатия баритон на Риведа… Тя спореше със себе си, притиснала към гърдите си спящото дете на своята сестра, която обичаше безкрайно — което бе дете и на единствения човек, когото бе мразила през живота си. Тогава сякаш дочу отнякъде топлия глас на Риведа, спомни си каква нежност се бе изписала на суровото му лице пред онази нощ на Звездното поле, когато Деорис бе заспала на коленете му.
„Имаше време, когато той искрено обичаше Деорис, бе си помислила тогава Домарис. Не само той е виновен за станалото, а и ние не сме невинни жертви на злочинствата му, Микон, Раджаста, и аз самата — също носим вина за това, което се случи впоследствие с Риведа. Провалихме се, защото допуснахме злото да го превземе“.